— Сега се успокой! — каза младежът, — Ще поканя, когото трябва!
— Добре! — отвърна майка му тихо. — Но ако тя не иска да дойде, не настоявай!… По-добре е да не дойде, тъй ще бъде по-леко за всинца ни.
Но тя дойде. И дойдоха много повече хора, отколкото Ангелина, очакваше. Бяха повече мъже, не познаваше почти никого. Но Ангелина не беше човек, когото можеха с нещо да изненадат. Тя се разшета бързо, настани всички. Беше й олекнало след сълзите и грозната сцена, която бе устроила на гробищата, чувствуваше се малко гузна, не смееше да погледне към сина си. Искаше й се с много шетане и с много грижи да заличи издъно всичко, което се бе случило. Мария се опита да й помогне, но Ангелина я настани на малката масичка в хола, редом с дъщеря й. Голямата маса според нея беше само за официални хора.
— Не се безпокой! — каза тя. — Има кой да помага. Наистина имаше кой — дойдоха трите съученички на Наталия, които бяха на погребението й. Ангелина ги напъха скришом в кухнята и ги помоли да и помогнат при сервирането. Те просто подскачаха от радост, че могат да минат за вътрешни, веднага се заеха с чиниите и сандвичите. Биваше си ги за траурни сервитьорки с техните унили лица и черни дрехи. По едно време позвъни Логофетката, но Ангелина сърдито затръшна вратата под носа й. Тоя дом бе дал достатъчно жертви, не биваше повече. И зловещата жълтоглава птица заподскача надолу по стълбите. Не изглеждаше кой знай колко обидена, не й се случваше за пръв път.
Сашо седеше на същия стол, на който преди една година седеше вуйчо му. Изглеждаше успокоен, само по-мълчалив от обикновено, но някак разсеян, сякаш умът му беше зает с нещо друго. От двете му страни бяха седнали Спасов и Аврамов. За негово учудване, след всичко преживяно, Аврамов изглеждаше много по-спокоен, дори по-приказлив. Фактически като че ли той играеше ролята на домакин в осиротелия дом, опитваше се да поддържа разговора. Навярно не му беше много лесно, но усещаше, че младият му колега сега не е в състояние да направи нещо повече. В една от малкото паузи младежът се обърна към Спасов:
— Прощавайте — каза той, но както разбрах, вуйчо ми вас последен е посетил.
— Да, беше при мен — кимна едва забележимо Спасов. — Час-два преди смъртта си.
— Как ви се видя?… Всъщност той е бил в прединфарктно състояние.
— Не бих казал! — измърмори неохотно Спасов. — По-скоро с някакво предчувствие за смърт, макар и по-далечна… Но по тоя въпрос ще поговоря друг път с вас, тук не му е мястото.
— Не ви ли каза нещо по-особено?
Двамата се спогледаха за мигновение, в тоя момент имаха съвсем различни мисли в главите си. Младежът обаче мислеше за своите мишки.
— Говорихме за срещата с Уитлоу — отвърна Спасов, тоя път съвсем неохотно, почти мрачно. — Аз ще ви извикам да се разберем. Но едно нещо искам да ви предупредя още отсега — не се демобилизирайте. Доколкото зависи от мен — срещата с Уитлоу ще се състои. Ще я проведете двамата с Аврамов.
— Благодаря ви — каза младежът.
От мястото си той много добре виждаше Криста и майка й. Следеше ги незабелязано, откакто бе седнал на тая маса. Те почти не си говореха, не посягаха към яденето, компанията им предимно женска, сякаш ги измъчваше. Колкото повече я гледаше, толкова повече младежът вникваше в сърцевината на това, което в началото му се бе сторило така невероятно и грозно. И той разбра, че ако е имало нещо съвсем грозно в цялата тая история, това са били навярно собствените му мисли. Ставаше все по-тъжен и нещастен, все по-корава и хладна чувствуваше в стомаха си тая противна вещ. Навярно никога нямаше да се избави от нея, тежеше в утробата му като проклятие.
Криста се наведе до ухото на майка си:
— Майко — каза тя, — много се уморих!
— Трябва да търпиш, мойто момиче.
— Нали търпях досега?
— Трябва да търпиш докрай — каза майка й. — Навярно това ще бъде твоят дом. Трябва да свикваш с удобствата и несгодите му.
— Искам само да си полегна — за половин час… Още съм изтощена…
— Добре — каза майка й.
Тя се посъветва с Ангелина, после я заведоха в спалнята на Урумови. Но като видя леглото, тя изведнъж се досети:
— Майко, тук е лежал той!
— Кой? — трепна Мария.
— Вуйчо му!… Мене ме е страх!
Избелелият синчец в очите й сякаш се вледени.
— Засрами се! — каза тя. — Ако знаеш какво е срам изобщо!
— Прощавай, майко! — каза объркано момичето.