Когато поливачката мина по булеварда, той остави писалката и се заслуша. Тоя силен и жив шум, толкова неочакван в топлата тишина, изведнъж му напомни нещо хубаво и далечно, нещо скръбно в същото време, нещо, свързано с годините, които се движеха бавно и тихо като сенки. Тогава живееха в голяма жълта къща с чугунена дворна ограда. И къщата бе много солидна, с жълти марсилски керемиди и цинкови олуци. Да, олуците, може би оттам идваше споменът. Един от тях през цялата година пееше точно под прозореца му — ту звънко като цимбал, ту тихичко и приспивно като арфа. Бяха чудни олуци, като тръби на орган, и сезоните сякаш пееха в тях с дъха си и дъждовете си. Той помнеше и навеса от непрозрачно стъкло над четирите каменни стъпала на входа, леко позеленяло от мъха на годините. Под стъклото светеше цяла нощ силна електрическа лампа и когато валеше дъжд, той сякаш танцуваше в светлината, гол и с протегнати към небето ръце. Тоя спомен не го напускаше през годините и никога нямаше да го напусне. Беше и красив, и мъчителен спомен, защото напомняше смъртта на майка му.
Не помнеше вече лицето на майка си, но помнеше нейната смърт и дъжда, който барабанеше като луд върху навеса. Помнеше и своя отчаян плач, който бе покъртил всички сродници. Помнеше черните кръгли чадъри, коравите яки, опушената кадилница, която се размахваше и звънтеше край ковчега, пламъка на свещите, размазан от бликащите сълзи. Майка му бе починала при раждането на третото си дете, някакво омразно парченце розово месо, някакво жалко момиченце, дошло съвсем внезапно на тоя свят, без никой да го желае. Наскоро след това в боевете при завоя на Черна загина и брат му. Тая страшна новина обезкуражи всички. Баща му съвсем се затвори в себе си, едва поглеждаше момчето. На тоя свят като че ли го занимаваха само неговите болни, макар че и с тях се държеше сухо и малко надменно. Момчето бе намразило до смърт тия негови болни, които често изпълваха не само чакалнята, но и коридорчето до входната врата. Мразеше ги за техните печални, унили лица, за угасналите им погледи, за безнадеждно свитите рамене. Сред тия хора растеше мълчалив, самотен, невесел. Нямаше никаква радост в дните, нищо освен книгите и песента на олуците. Към стъкления навес в дъждовни дни той вече никога не поглеждаше.
И само един-единствен светъл лъч, който никога нямаше да забрави.
Веднъж привечер пред къщата им спря черна лакирана карета. Никога през живота си не бе виждал нито такава карета, нито такива прекрасни коне — едри, доматеночервени, с бели гриви и бели копита. От нея слезе човек като в приказките — в ливрея със златни ширити, с триъгълна везана шапка, в бели чорапи, опънали яките му прасци. И косата му бе бяла като чорапите, само бузите му бяха много румени, а очите сини като на момиче. Той изкачи бавно, с достолепие четирите стъпала и позвъни, без да сваля белите си ръкавици. В такива случаи обикновено отваряше последният от редицата на болните, но сега момчето изскочи бързо и зяпна слисано необикновения гост. Това, изглежда, направи хубаво впечатление на човека с везаната шапка.
— Тука ли е татко ти? — запита той.
Говореше малко надуто, малко неразбрано — не като българин.
— Тука е — отвърна момчето. — Има болни при него.
Човекът с везаната шапка погледна над главата му. Видът на скупчените в коридора сиви, безрадостни хора сякаш го отврати.
— Предай му тоя плик… Ама веднага…
Пликът беше продълговат, бял, със златни ръбове и щампосана златна корона в ъгъла. Момчето веднага го отнесе в кабинета. Пред вратата спря, поколеба се, после почука леко. Никога не беше влизал при баща си, когато там имаше болни, но заповедта на човека с шапката си беше заповед. После натисна голямата бронзова дръжка и влезе.