След четвърт час те пристигнаха в подножието на Витоша и се отбиха по тесен коларски път, целият зашумен с дървета. Напредваха много бавно и клонките шумоляха и тракаха по страничните стъкла. Беше много тъмно тук, под масивния гръб на Витоша, по косматите й хълбоци се стичаше мрак и прохлада. Вилата едва-едва се белееше в дъното на дълбокия двор, целия обрасъл с дървета. Младежът подхвана вуйчо си под лакътя и внимателно го поведе по невидимата пътека. Ръката му бе суха, малко вдървена и хладна. И все пак беше истинска мъжка ръка — почувствува младежът. И походката му бе много по-сигурна и уверена, отколкото сам очакваше. Той пусна ръката му и мина пред него, за да го води. Но изглежда, че старият виждаше по-добре, защото от време на време се обаждаше: „Внимавай, има стъпала“ или „Наведи се, ще се удариш в клона“. Най-сетне, леко засрамен, Сашо влезе във вилата и пипнешком потърси електрическия ключ. Вътре миришеше на топъл, застоял въздух, смесен с дъх на помади и алкохол. Светлината блесна така силно, че и двамата премигаха. Това беше една от малките мании на покойната — да осветява всичко с ярка, ослепителна светлина. Не, не се страхуваше, че ще видят бръчките по лицето й, тя нямаше бръчки, а другите имаха. На малката кръгла масичка в хола бяха оставени две чашки, едната малка, кобалтовосиня, другата права и тясна — за уиски. И в двете имаше малко алкохол, в синята — фернет навярно. Колкото до уискито — надали го бе пил вуйчо му.
— Откога не си идвал тука? — запита младежът.
— Не знам… Няколко месеца.
А алкохолът все още не беше изветрял. Сашо мина край масичката и се запъти към затворения прозорец, с дървени капаци отвън. Една грамадна нощна пеперуда бе кацнала върху чугунената дръжка. Крилцата й бяха кадифени и мъхави, антенките на пипалцата с жълти връхчета. Младежът посегна към нея, но пеперудата не помръдна, макар че сякаш се готвеше да литне всеки миг. Докосна я учудено с пръсти, тя просто се отрони от дръжката и падна на пода. Беше суха и мъртва.
И в сърцето му пропълзя някакъв непонятен, смразяващ студ, сякаш за пръв път истински усети смъртта.
2
И академикът я усети също така внезапно и смразяващо едва в последния час на раздялата. Стоеше прав край ковчега в залата за покойници, коленете му леко трепереха. Така му се виеше свят, че стоеше малко неестествено разкрачен, за да пази равновесие. Вече не виждаше нищо освен лицето на мъртвата, потънало между купища цветя. То бе все така бяло и гладко като порцелан, с презрително стиснати устни, неумело гримирано, което й придаваше вид на евтина паноптична маска. Цветята бяха свежи, миришеха много силно, особено карамфилите, които приживе бяха нейните любими цветя. Но над всичко се носеше вечната миризма на смъртта, непонятна и навярно несъществуваща, но всепроникваща и плътна като съсирек. Академикът отдавна бе забелязал, че между цветята се подаваха и лачените връхчета на обувките й и това, кой знае защо, му се струваше много страшно, по-страшно дори от коравото мъртво лице. Много му се искаше да помоли сестра си да ги покрие с тия проклети вонещи цветя, но тя стоеше като препарирана от дясната му страна в своя избелял траур, който не бе обличала навярно от смъртта на мъжа си. Голямата зала беше препълнена с хора, откъде наистина толкова много хора, повечето от които му се струваха съвсем непознати. Всички изглеждаха много скръбни, не говореха, дори не се поглеждаха. Все тъй му се виеше свят, струваше му се, че ако тая проклета погребална церемония не свърши за няколко минути, ще се просне безчувствен на пода, с вледенено сърце. До него сестра му внезапно заплака, той видя как сълзите течеха свободно под воала й. И едва сега разбра, че болката и скръбта, които досега му убягваха, са всъщност в него, да, вътре в него, в кухината над стомаха му, като някаква противна бакелитова кутия, която беше безпомощен да отвори. Стоеше там, студена и гладка, докосваше едва-едва сърцето и предизвикваше гърчове в хранопровода — като пред повръщане. Инстинктивно потърси с поглед племенника си, изправен до майка сн, неестествено изпъчен, като на почетна стража. Очевидно беше, че общата атмосфера се бе всмукала в него, мъчеше се с все сила да запази присъствие на духа.