Не ги последва, но почти веднага след като се пребори с желанието си да го направи, отиде в яхъра и нареди да оседлаят кобилата му. Докато чакаше, започна да се разхожда нагоре-надолу по алеята между конюшнята и хотела. Момчето нещо се бавеше. Когато най-сетне изведе кобилата, Мън се метна на седлото и без да каже дума, я пришпори. Стигнал покрайнините на града, видя на запад ширналия се бял прашен път и почувства, че изгаря от нетърпение. Следобедът беше горещ, слънцето все още бе високо и продължаваше да сипе жар, а въздухът не помръдваше. От двете му страни се бяха опнали все още неорязани тютюневи ниви, правите им лехи в идеален ред се отдалечаваха зад гърба му, а накрая се сливаха в разлято тъмнозелено море — същинската плът на полето. Големите, месести, клюмнали вече листа по стеблата край пътя тънеха в белезникавия прахоляк, вдиган от колела и копита, полепнал по тях. Препускаше прекалено бързо, съзнаваше го и се проклинаше, задето е такъв глупак дори тогава, когато се привеждаше напред, наслаждавайки се на гъвкавата мощ, с която животното вбиваше копита в прашния път. Искаше му се да се прибере у дома, искаше му се да види Мей.
Завари я в градината. Дори не си направи труда да влезе в къщата, защото бе сигурен, че ще я намери тук. Беше влетял в яхъра, където при вида на кобилата негърът бе възкликнал:
— Божке мили, мистър Пърс, че тя без дъх е останала!
— Няма страшно! — отсече Мън, скочи от седлото и му хвърли юздите. — Погрижи се за нея! — нареди той и с бързи крачки се отправи през двора към широката сенчеста морава. Прекоси я, заобиколи къщата и се озова в градината.
Приближи се до Мей, която очевидно не чуваше стъпките му, защото тревата бе избуяла и покрила чакълестата пътека. Видя я да стои неподвижно в онази поза, отдадена на покоя, тъй свойствен за нея, когато бе сама. В краткия миг преди тя да усети присъствието му, той реши, че когато е сама, изглежда точно такава, защото вече му бе станало навик да си я представя или да разчита на подобни бегли погледи с надеждата, че те ще му помогнат да разбере какво представлява тя в действителност. Защото чувстваше, че когато е до нея, не бе естествена, или поне не напълно. Вероятно присъствието му оцветяваше сякаш с капка багрило кристалноясната й същина. Сама е, помисли си той и бързо се отправи към нея, уверен, че в мига, когато тя се обърне и вдигне очи, няма да е същата, а друга, вече обагрена от близостта му.
— Здравей — кимна той и я целуна.
— Подранил си — усмихна му се тя.
— Да — рече Мън. — Бързах да си дойда, за да ти кажа нещо.
Ала докато думите се нижеха от устата му, прозря собствената си глупост. Не затова си бе дошъл. Накара коня да се покрие с пяна, но не защото искаше да й каже, че е станал член на управителния съвет, а защото очакваше, че думите й, че дори само присъствието й ще му помогнат да разбере себе си. Имаше смътното усещане, че от нея би могъл да научи нещичко за онзи необясним порив, който го бе накарал отначало да откаже на сенатора. Чувството на малодушие и срам, което го попари, след като ония си отидоха, продължаваше да го измъчва и може би тя щеше да го прогони завинаги или най-малко щеше да му посочи как да разбере и надвие собствената си природа.
— Днес следобед — започна той — при мен се отбиха сенаторът Толивър, Крисчън и Силс. Дойдоха да ми кажат, че съм избран в управителния съвет на сдружението.
Видя как върху лицето й се изписа задоволство.
— Та това е чудесно, Пърс! — възкликна тя.
Обикновено, когато някоя негова дума или действие успееха да извикат подобно изражение на лицето й, сам той изживяваше най-голямо удоволствие. Донесеше ли й подарък от града, подпреше ли някоя лозница, която тя за по-малко от час щеше да забрави, или пък най-неочаквано я целунеше, на лицето й засияваше същото това изражение, устните й леко се разтваряха, а сините й очи се разширяваха повече от обикновено и грейваха.
Но ето че то започна да изчезва.
— Какво има, Пърс? — попита тя. — Да не се е случило нещо друго, нещо лошо?
— Нищо не се е случило.