— Не се ли радваш?
Радвам се — отвърна той и си помисли, че може би наистина се радва.
— Но ме погледна някак странно…
— Тъй ли? — попита той с намерение въпросът му да прозвучи безобидно и шеговито, но долови в него и нещо друго — грубост. Затова повтори вече по-меко: — Тъй ли?
— Помислих, че се е случило нещо.
— Не, нищо не се е случило — отвърна Мън.
И сигурно беше така. Поне нищо, което можеше да се изрази с думи. Бе стоял пред нея, загледан в засиялото й от удоволствие лице, мъчейки се да намери начин да й каже какво всъщност се бе случило. Но начин нямаше. Тя, естествено, се бе зарадвала на избирането му, ала това чисто и просто означаваше, че представата й за него се покрива с тази на сенатора и останалите. Мислеше, че самият той ще се радва, ако го направят член на управителния съвет. И толкоз. Каза си, че не бива да се чувства разочарован от това, че тя не може да му посочи подтика, който сам той не успя да определи. Не бе виновна. Както не бе виновна и за това, че нито присъствието й, нито изражението на лицето й му бяха помогнали да разбере себе си. Усмивката й се бе докоснала до него тъй неподправено и просто, но в същото време и тъй безучастно, както слънцето огрява цялата земя. И ако това не му стигаше, вината не беше нейна.
Каза й, че трябва да се върне в конюшнята и да погледне кобилата.
Не ядът или разочарованието го накараха да се махне. Не изпитваше яд, а от разочарованието не остана и помен още докато стоеше пред нея. Просто искаше да е сам. Видя, че кобилата е разчесана и вкарана в клетката си. Закрачи из конюшнята, оглеждайки останалите клетки като тук оправяше някой небрежно окачен хамут, там наместваше въже на куката му. Кобилата неспокойно се размърда, но той не й обърна внимание. В конюшнята започна да притъмнява. Върна се в къщата малко преди вечеря. Каквото и мимолетно разочарование да бе изпитал от жена си, то бе забравено през нощта, защото когато я взе в обятията си, почувства се отново убеден, че неговото щастие е тук.
Макар през последвалите месеци понякога да размишляваше върху случилото се оня подиробед в кантората, животът му протичаше под знака на безпристрастното и честно вглеждане навътре, в самия себе си, а не на отчаянието. Новите му задължения го поглъщаха все повече и повече и той живееше в състояние на постоянна възбуда, която изключваше въпроса за щастието. Цялата есен изкара в обиколки из района.
Изкупуването бе забавено и тютюнът, които компаниите успяваха да си доставят от необвързаните фермери, поскъпна. Повечето от нечленуващите в сдружението не продаваха, избягваха рисковете и изчакваха да видят откъде духа вятърът, стига да можеха да си го позволят. „Намери ли се нещо, с което да нахраня челядта си, ще изчакам още малко“ — казваха те. Но когато им заявеше, че сега е моментът да подпишат и че сдружението ще ги спаси, отвръщаха: „Ами, нищо не подписвам аз!“ Умърлушените им, навъсени лица настръхваха и те току поклащаха глави. „Подписвали сте ипотеки — не мирясваше той — и земята си пак срещу подпис сте преотстъпвали.“ А те тръсваха глави и отвръщаха: „Вярно, ипотеки съм подписвал, дал бог! Ама туй тука не го подписвам! Още не се е родил оня, дето ще ми каже какво да правя! Няма никому да позволя да ми нарежда кога да си продам реколтата!“
А случеше ли се някой от ония, с които бе разговарял лично по време на събрание нейде из района, да подпише, Мън го наблюдаваше със студена алчност и нито за миг не изпускаше от очи стискащите писалката керемидени на цвят възлести пръсти, докато не видеше и последната заврънкулка на подписа. Впоследствие му се струваше, че всяко име по някакъв странен начин обвързваше и него, представяше частица от самия него пред него самия и почти винаги, когато присъстваше на такова подписване, изпитваше пълно, безметежно щастие сякаш напускаше себе си и дори времето. Сетне оня бавно оставяше писалката и вдигаше очи.
Беше на множество такива събрания. Хората се стичаха в тихите подиробеди пред местната бакалия или на поляната пред някоя малка бяла черквица на кръстопът. Погледът му започваше неспокойно да шари наоколо по кротката синева на небето, по прашния шубрак край оградата и пожълтелия листак на дърветата. После, застанал на стълбите на черквата, оглеждаше надошлите да го чуят. И когато те притихнеха, накланяше се настойчиво към тях и започваше да им говори.
В края на ноември отиде на едно събрание в района Роуз Крийк. Преди това цели три дни бе валяло и трябваше да измине седемте мили до Морис Кросинг с взетия на заем кон в кал, която на всяка стъпка полепваше по глезените на животното. Събранието щеше да се проведе вечерта в някакво училище край реката. Следобед дъждът спря, но облаците не се разсеяха. Докато яздеше по калния път под натежалото от влага небе, което аха да се съдере и да рукне отгоре му, изяде сандвичите, които бе пъхнал в джоба. Сухите залъци засядаха в гърлото му. По пътя не срещна жива душа.