Намери училището малко преди да угасне и последният дневен светлик. Събралите се двайсетина души се гушеха край току-що запалената печка. Стаята бе осветена от две газени лампи и от студа бледожълтите пламъчета под окадените стъкла изглеждаха застинали и мътни. Мъжете бъзмълвно му сториха място до печката и той се представи. Повтаряйки името му, сякаш беше урок, който трябваше да научат наизуст, те един подир друг му стиснаха ръка. Сетне мълчаливо пак се наредиха около печката, а в това време огънят се разпали и от съхнещите им дрехи започна да се вдига пара. Когато стаята се позатопли, те се пръснаха по чиновете, обзети от смътното неудобство, че ги виждат на тези тесни седалки, които им напомняха за детството и нуждата от подкрепа.
Малко след като Пърси Мън зае мястото си до масата, върху която горяха двете лампи, и започна да говори дъждът заваля отново. Настойчивото равномерно почукване по покрива се смеси с неговия глас и той изпита усещането, че дъждът бие право в мозъка му, че сляга мислите, които иска да изкаже, тъй както сляга и житото, че го заглушава, принуждавайки и него, и останалите към незапомнено бездействие и примирение. Стори му се, че лицата на хората му казват именно това, и то много по-силно от думите, които изричаше. Но четирите тънки стени и покривът възпираха дъжда. За него бе почти загадка и силата й го порази тъй, както си стоеше загадка бе, че трябва да е с тези хора в изпълнената с живителна топлина и светлина стаичка, докато в същото време дъждът, мракът и вятърът вилнееха навън.
Когато свърши, никой не подписа. Мъжете отново се скупчиха около печката с тлеещия вече огън, за да изчакат спирането на дъжда, да се приберат и да си легнат. Мън престана да ги подканя. Разбра, че няма смисъл. Самият той се опитваше да се пребори с убеждението, че това е безполезно, и с напиращото в него отчаяние. Каза си, че се вдетинява, че това е без значение, че просто го е страх от дългия обратен път до Морис Кросинг в тази киша. Опита се да поведе някакъв разговор, но думите му излизаха насила и звучаха неискрено дори и за самия него. А те не разговаряха кой знае колко и помежду си. Сякаш всеки бе мълчаливо погълнат от душевния си мир, който нямаше нищо общо с онова, което ставаше извън него, със здраво стъпилите върху дъсчения под нозе и с тежките отпуснати ръце. Сегиз-тогиз някой ще се обади: „Брей, не мисли да спира и туйто!“, а друг ще се съгласи, и толкоз. Трети пък отиваше до прозореца и се опитваше да различи нещо навън, а черната му сянка затулваше пламъчетата на лампите и неясния сребрист отблясък на стичащата се по стъклото вода.
Към десет часа вече не валеше. Мъжете отидоха под сайванта, за да изкарат конете си. Повечето тръгнаха веднага и неуверено зацамбуркаха из калта. Един обаче помоли Мън да подържи коня му, докато се върне да загаси печката и заключи училището. Неколцината, дето все още не бяха тръгнали, се сбогуваха и се отдалечиха. През прозореца Пърси Мън виждаше как човекът се суети край печката. Видя го да се навежда над първата лампа и да духва пламъка. Сетне отиде до другата и отново се наведе, а лицето му се изостри и съсредоточи като при молитва. Изведнъж светлината угасна и прозорецът потъна в мрак, по-непрогледен и от самата нощ.
Онзи заключи вратата и дойде да поеме юздите от Мън. Качи се на коня и застана от едната му страна. Сетне протегна ръка и Мън я пое. Не можеше да различи лицето му.
— Драго ми е, че дойдохте — рече мъжът, — и то в такваз киша.
— Благодаря — отвърна Мън — и лека нощ.
— Лека да е — рече оня и се обърна.
Докато яздеше в мрака, съзнанието му се изпълни с несекващия тътен на придошлата река. Вероятно очите му бяха привикнали с тъмнината или пък облаците се бяха поразпръснали, защото вече различаваше очертанията на виещия се сред високия храсталак път. Сетне за известно време грохотът на реката секна. Сигурно някъде тук пътят завива встрани от нея, реши той. Сети се за мъжете, които сигурно бяха вече заспали — кой сам, кой до жена си, а стените и покривите на домовете им ги бяха приютили. Но фактът, че те са на завет, а той все още самотно будува, не предизвика у него завист. Нито пък го разтревожи и явният провал на тазвечерните му усилия. Той се заличи от съзнанието му бързо и неочаквано, както бе изчезнало и лицето на наведения над лампата човек в мига, когато пламъкът бе угаснал. Може би утре щеше да се чувства по-инак, както беше ставало преди. В кой момент можеш да се довериш на чувствата, на убежденията си? И можеш ли да определиш истинската и неизменна сърцевина на своето същество, ядрото на задълженията си? Не знаеше. А и кой ли би могъл да знае? Но сега спокойствието на нощта и самотата го обгръщаха като одеяло.