И макар сега да не бе толкова ясна, както в утрините на детските му дни, когато внезапно се сетеше, че е събота или Коледа, тя го изпълваше с енергия, дори и да беше погълнат изцяло от всекидневните си задължения, помагаше му да се справи с тях, сякаш извършването и на най-незначителната работа щеше да го доближи до безименния извор на блаженството. Тази енергия бе като че ли неизчерпаема. Дори и когато си седяха вечер у дома с Мей и той се изтегнеше на стола и се умълчеше, не го правеше, защото беше уморен. Сега просто не знаеше умора. Беше непрестанно нащрек и ако мълчеше, то бе, защото в такива моменти умът му приличаше на невиждащо, но вторачено в мрака око.
— Изглеждаш уморен, Пърс — казваше жена му.
— Не съм.
— Бих искала да не работиш толкова — продължаваше тя. — Ще се съсипеш.
— Няма — кратко отвръщаше той, по-скоро търпеливо, отколкото раздразнено.
— Недей така, изглеждаш наистина уморен!
— Не съм, Мей.
— Другите мъже не се преуморяват! — упорстваше тя.
— Скоро ще му се види краят.
Понякога тя сядаше в скута му и скланяше глава на рамото му. Той я прегръщаше през кръста, прокарваше пръсти по нежното й, заоблено бедро и усещаше под палеца си крайчеца на бедрената кост, крехка като скъпоценна купа или чаша, запъната в плътта й, за да не се счупи.
— Скоро ли? — питаше тя.
— Да.
— Вече все по-рядко те виждам — продължаваше Мей. — Все си зает, Пърс, все те няма!
— Налага се, мила — отвръщаше той. На няколко пъти се опита да й разкаже какво чувства, внимателно подбирайки преживяна случка, която му се струваше показателна. — На събранието в новата Шарънска църква — започваше той — имаше един старец. Отначало дори не го забелязах, защото се беше сврял най-отзад. Хората не бяха много — четирийсет-петдесет души, като вземем и жените. И не че с нещо се различаваше от другите, но изведнъж го забелязах…
— И? — прекъсваше го тя с настойчиво любопитство.
— Изглеждаше доста грохнал, някъде към шейсетте беше. Направи ми впечатление по време на събранието, защото на лявото си слепоочие имаше липома, мисля, че така й викат. Голяма колкото монета от четвърт долар и моравочервена. Напомняше ми малко на мистър Мърдок — нали знаеш стария мистър Мърдок, тъста на Бил Касъди, дето работеше у Тайлърови?
— Май не си го спомням — поклащаше глава тя и се заглеждаше в огъня, опитвайки се сякаш да го изрови от паметта си.
— Както и да е. И все пак, да я нямаше тази буца, ще кажеш — същински Мърдок. Беше с работен комбинезон, вехто черно палто и сламена шапка. Непрекъснато се мяркаше пред очите ми, макар и най-отзад в тълпата. След като свърших, подканих хората да се запишат в сдружението. Никой не изяви такова желание. Тогава им казах, че съм готов да отговоря на всички въпроси, отнасящи се до дейността му, та да си изяснят нещата и може би да променят решението си. Никой и дума не обели, изобщо не помръднаха. И ето че старецът пристъпи напред.
Но описвайки тази или някоя друга случка, усещаше как всичко започва да се разпада още преди да го е изрекъл. Беше се надявал, че ако й разкаже случилото се точно както е било, ще си изясни не само смисъла му, но и това, което чувстваше сам той. Ала завърши някак неубедително, сякаш се извиняваше:
— Е, подписа, а след него и още трима.
— Значи общо четирима — заключи Мей дълбокомислено и любезно.
— Капка по капка вир става — добави той, внезапно раздразнен, че не може да продължи. Дори не се опита да доразкаже случката, макар все още да беше ясна в съзнанието му. Старецът се бе промъкнал през тълпата, очевидно без изобщо да забелязва останалите. Все едно вървеше през безкрайна нива. Беше казал: „Момче, ако ми подадеш писалото, ще си туря подписа.“ Но преди да го стори, погледна Мън и додаде: „Туй парче земя го имам от близо трийсет години. Никой не ми е казвал нито «да», нито «не» и акъл от никого не съм вземал! Сега обаче ще си туря подписа и ако кажеш «да», тъй ще бъде, кажеш ли пък «не» — «не» и ще си остане! Тя мойта реколта, никаква я няма, като капка в морето, но ще се запиша.“
Сложи подписа си и все още с писалка в ръка пак вдигна очи към него и добави: „Не ме бива много в краснописа.“
Докато се разиграваше пред очите му, тази сцена, която сега не означаваше нищо, която сега засядаше като буца в гърлото му, колчем понечеше да я опише с думи, имаше огромно значение. Сякаш този момент бе отправна точка, от която можеше да прозре в други подобни мигове, в тяхното бъдещо и истинско значение — мигове както отминали, така и предстоящи. И може би все още беше отправна точка, но седнал край огъня, усещайки лекото крехко тяло на Мей в скута си и отпуснал покровителствено ръка върху бедрото й, той поклати глава, обзет от внезапно смущение.