Опитът му да разтълкува пред нея и пред самия себе си онова, което чувстваше, отново завърши с неуспех. Очакваното разкритие и обяснението — същото, което го караше да се събужда по никое време, сякаш дочул нечий глас — за него бяха наистина реални, но неуловими. Съзнаваше присъствието им като нещо, мярнато с крайчеца на окото, но речеше ли да се обърне към тях, те изчезваха. Макар и да не можеше да го определи, това очакване обагряше всичко, дори и любовта му към Мей. Повече от година тази любов беше тъй жива, отличаваше се от всичко останало със своята цялост, завършеност и сигурност. Но едва ли беше вече така, защото сега тя му се струваше не край, отплата, а начало и бреме — макар пленително и радостно; не всичко, а част от всичкото, което той не можеше да обгърне с поглед; не покой, а сляп, макар и блажен напредък към някаква незнайна цел. Не отговорът, както си мислеше някога, а въпросът. Притискайки Мей в скута си така, както я бе притиснал и когато разказваше за стареца, той притваряше очи и се навеждаше, за да я целуне, заравяйки лице в извивката на шията й. Друг път я сграбчваше в обятията си и я стисваше толкова силно, че усещаше как раменете й се огъват, сякаш с тази дребна наглед грубост би могъл да изтръгне онова удовлетворение и върховна увереност, които не идват само с любов.
— Недей, Пърс — задъхваше се тя, — недей така!
Но той продължаваше да я притиска все така силно, а в съзнанието му покълваше семето на жестокостта, сякаш думите й бяха отправени към другиго, а той просто ги беше дочул. А сетне, когато останала без дъх, повтореше своето „Недей, Пърс!“, той разслабваше прегръдката си, обзет от леко разочарование, въпреки изпитаната наслада.
— Толкова те обичам! — казваше той.
— И аз — мълвеше тя.
Понякога, както стояха вечер пред огъня или под неразлистените дървета на двора в неделен подиробед, случваше се изведнъж да я хване за раменете, да я закове пред себе си, пронизвайки я с поглед, и лекичко да я раздруса, както се разтърсва нацупено дете, за да каже истината. Но тя нямаше какво да му каже. А и той дори не знаеше какво би искал да чуе от нея. Онова, което тя изричаше, бе само:
— Обичам те, Пърс!
То му стигаше и не му стигаше.
Но се случваше същото очакване на разкритието и удовлетворението, което го обземаше в мига на събуждането и което го караше да се опитва да разкаже на Мей някоя случка или да стисне раменете й, да го застави най-неволно да замръзне за миг и да се взре изпитателно в лицето на оногова, с когото разговаряше. Хората сега споделяха все същите неща, които самите те или другите като тях бяха изричали по-рано в същата тази кантора. Бяха загазили. Бяха се спречкали с някого за пари, за земя или добитък. Не можеха повече да живеят с жените или мъжете си. Очакваха смъртта и искаха да направят завещание. Докато ги слушаше с професионална загриженост, той се взираше в лицата им и зад тях, а и зад думите им усещаше нещо, което въпреки приказките оставаше неизречено.
Когато някъде посред лято за първи път бе видял жената на Бънк Тривелиън, той изобщо не я бе приел като отделна личност и не можеше да каже дали лицето й бе по-тъжно отколкото на другите. Седнала в кантората му, със стиснати до болка в полата на овехтялата си и избеляла от слънцето синя крепдешинена рокля малки пръсти с цвят на спечена глина, тя беше като многото други жени, които, пременени за случая, бяха седели там и му бяха разказвали със същия равнодушен и монотонен глас за сполетялата ги беда. Видът и движенията й бяха досущ като на всяка друга съпруга на земеделец или беден фермер и в този момент бе означавала за него онова, което и останалите, а те не притежаваха друго, освен нищо неозначаващото достойнство, че до една си приличаха. Била, рече тя с безизразния си глас, жената на Харис Тривелиън. Сигурно го познавал, имал имот на пътя за воденицата на Мъри.
— Не, не го познавам — отвърна Мън.
— По тия места го знаят като Бънк — продължи тя. — Ама това не му е кръщелното име. Просто тъй му викат и един бог знае защо. Но за мен си е Харис. Туй си му е истинското име!
— Не познавам такъв.
— Висок е, по-висок от другите мъже — поясни тя с глас, в който се долавяше нотка на гордост. — И рижав.