— А, май го знам — кимна Мън, сякаш изведнъж се бе сетил за него, без, доколкото си спомняше, изобщо да е виждал мъжа на име Харис или Бънк Тривелиън.
— Сигурна съм, че го знаете — рече тя. Сетне със същия бездушен глас, като че ли основната цел на посещението й бе приключила и тя едва сега се беше сетила, добави: — Тикнаха го в затвора.
— В затвора, значи? — повтори Пърси Мън не защото се беше изненадал, а от разсеяност, тъй като през всичкото това време изгаряше от желание жената да си тръгне, за да може и той да си отиде, да се спаси от жегата и да приседне на верандата с Мей.
— Тази заран дойдоха и го отведоха.
— Защо го арестуваха?
— Той не го е направил — отвърна тя.
— Кое?
— Не го е убил — вероятно бе забелязала въпроса в очите му и поясни с тона, в който се долавяше извинение: — Стария Тад Дъфи. Намерили го умрял на главния път. Зъл човек беше, ама Харис не го е убил.
— Четох във вестника — кимна Мън.
— Не го е убил — настояваше на своето жената, а малките й пръсти с цвят на глина започнаха безцелно да шарят по полата на избелялата й синя рокля.
— Хайде — подкани я той, — разкажете ми всичко от самото начало!
Случило се бе в началото на август. В кабинета беше горещо, а навън слънцето заливаше улицата с бяла жарава. От ослепителния блясък тежкият сенник над прозореца на кантората приличаше на мръсна цигарена хартия. Мън вече знаеше, че скоро няма да се прибере в прохладния си дом. Щеше да остане тук и да слуша тази жена, която седеше вдървено на ръба на стола с кривната на главата разпарцаливена сламена шапка с кордела, с полепнал по подгъва на синята рокля керемиден прах и му говореше с равнодушния си сух глас.
Бънк Тривелиън, каза тя, се скарал с Тад Дъфи заради някакъв поток. Нивото на кладенеца в нивата им падало, та черпели вода за пиене от потока. А и добитъка трябвало да поят с нея, тъй като барата, дето минавала през имота им, също била на пресъхване и не можели да оставят говедата да го мътят, щом пиели от него. Бънк Тривелиън открил, че Тад Дъфи също черпи вода оттам, а потокът бил отсам междата. Предупредил го да не припарва до него, но подир два дни го сварил да пълни бурето на каруцата си. Дъфи бил спрял оттатък и бил наел някакво негърче да му помага. Сетне Тривелиън споделил с жена си, че като го видял, толкоз се ядосал, че без много-много приказки хукнал да си вземе пушката. Щом го мярнала да я нарамва и да се втурва обратно, изтърчала подире му, за да го спре, та да не стане някоя беля. Но когато Тривелиън стигнал потока, Дъфи вече бил дръпнал с каруцата си. Вярно, Тривелиън се прицелил, това не можело да се отрече, призна тя. Момчето казало истината на шерифа. Ала тя го хванала за ръката и го накарала да остави пушката, а той пък й рекъл, че щял да направи бурето на решето, та да сплаши Дъфи. Но не стрелял. Никога нямало да убие Дъфи.
— Какво точно каза, когато взе пушката? — попита Мън.
— Каза, че така щял да изрешети бурето му, та да се вижда през него и оня здравата да се уплаши.
— Помните ли думите му, какво точно каза за Дъфи?
Тя го погледна безизразно и с върха на езика облиза пепелявите си устни.
— Не си ли спомняте? — настоя той по-рязко.
— Ами… — започна тя глухо и отново навлажни устни, — рече, че тъй щял да сплаши оня мръсник, та… — и гласът й заглъхна.
— Да?
Тя го погледна умолително, а от внезапно нахлулата кръв жълтеникавото й лице потъмня. После поклати глава:
— Не мога да го кажа.
— Нещо мръсно ли е? — попита Мън.
— Че е мръсно, мръсно е, дума да няма!
— И затуй не желаете да ми го кажете, така ли? — продължи той. — А не защото е рекъл нещо, което искате да не узная, тъй като би го уличило?
— Затуй — повтори тя и пак навлажни устни. — Мръсно си беше. Не мога да го изрека пред никого.
— Разкажете ми какво стана после — кимна Мън.
В този момент по някаква необяснима причина бе започнал да чувства, че Бънк Тривелиън е невинен.
Тя му разказа как в деня, когато Дъфи бил убит, мъжът й отишъл с каруцата в града. Когато се върнал, тя била в градината и загърляла късните тикви. С пристигането си той нарамил мотиката и отишъл при нея. На другия ден някой му казал, че старият Дъфи бил убит. Намушкали го в гърба и го захвърлили сред храсталаците край пътя. Само това знаел до момента, в който шерифът и ония двамата дошли и го изкарали от кошарата, където доял овцете, за да го отведат.