Толкова твърдо вярваше в това, че не се разколеба дори когато в ранния следобед на втория ден от делото мистър Литъл даде показания, че подиробед на втори август 1904 година в железарския си магазин продал на обвиняемия един касапски нож. Каза, че си го спомнял много добре, защото ножът бил първият от пристигналата предния ден нова партида. Бил сигурен и в деня, защото си записал кога точно е дошла пратката, а освен туй направил справка и в компанията за експресни доставки, преди изобщо да си отвори устата, защото, продължи той, никога не бързал да казва нещо, което не може да докаже. Това била партида ножове, която закупил от търгуващата на едро компания „Дюи“ в Нашвил, с фабричен номер М-120073. Именно затова си спомнял всичко толкова добре. Обвиняемият поискал да види няколко касапски ножа, но казал, че ни един от тях не му харесва и попитал дали на мистър Литъл не му се намират и други. Рекъл, че не ги ще тия тенекета, но той просто така си приказвал, обясни собственикът на магазина, защото ножовете били хубави, първокласна изработка и от чиста стомана. Добре щели да вървят. А пък обвиняемият търсел тежък, як нож, с не много дълго и не много извито острие, такъв, дето да върши работа на жена му в кухнята, пък и на него, дойде ли време да коли прасетата.
Когато мистър Литъл спомена „да коли прасетата“, някой в залата прихна и съдията удари с чукчето си.
„Дойде ли време да коли прасетата“, подчерта мистър Литъл като всеки човек с достойнство и продължи. Казал на обвиняемия, че новите ножове са тъкмо каквито търсел. После минал отзад, разковал сандък от новата партида и извадил един. Ще свърши работа, рекъл обвиняемият. Взел го, платил, казал едно „Благодарим“ и си излязъл.
— Може ли да идентифицирате ножа, който сте продали на обвиняемия? — запита прокурорът.
Мистър Литъл отвърна, че можел. Острието му било по-късо, рече той, пък и бил малко по-широк откъм опаката страна и пиринчените гвоздейчета по дръжката не били кръгли, а квадратни и набити не по права линия. Марката била върху острието, близо до дръжката. Пишело „Екстра стомана“.
Обвинителят разгъна завито във вестник пакетче и извади един нож.
— Такъв ли беше? — попита той.
Мистър Литъл огледа ножа и каза, че бил същият модел.
През цялото време, докато той даваше показания, Мън скришом наблюдаваше Бънк Тривелиън. Тъй, както се беше облегнал, изпълваше целия стол. Отначало слушаше свидетеля внимателно, но някак насила, от учтивост, лишена обаче от всякакъв интерес; сетне погледът му се плъзна към един от високите прозорци, през който на фона на мразовитата, унила синева на небето се виждаха върховете на черни голи клони, окичени само тук-там с по някой опърпан листец. Май нито се разтревожи, нито пък се изненада от показанията, ще речеш — изобщо не го интересуват. Без дори да ги погледне, Мън усети напрежението, обзело съдебните заседатели. За тях това бе моментът, в който се изясняваше делото. Защото почти винаги настъпваше миг, когато хората в ложата леко се накланят напред и тогава разбираш загубил ли си, или си спечелил процеса.
Обезнадежден, той почти със сигурност осъзна, че този миг е настъпил и се увери в това окончателно, когато веднага след оттеглянето на мистър Литъл на свидетелското място отново се изправи следователят, доктор Абъл, и като запремята в ръка лъскавия чист нож, заяви, че е възможно четирите рани по гърба на убития да са нанесени точно с такъв нож. Били достатъчно широки и дълбоки, рече, защото първата се намирала на гърба, току под дванайсетото ребро, а от нея била засегната чак вътрешната страна на десния бял дроб и прекъсната бъбречната артерия.
— Точно тя е нанесена първа, както вече казах — заяви той важно. И като се пресегна тромаво към гърба си, защото беше доста пълен, за да покаже мястото, където се бе забил ножът, продължи: — А вторият удар, нанесен между единайсетото и дванайсетото ребро, е попаднал право в черния дроб и е разкъсал порталната вена. Другата рана — горе, в белия дроб, последната, както вече казах — е била нанесена в момента, когато човекът е падал на земята; горе, между третото и четвъртото ребро, някъде на равнището на четвъртия гръбначен прешлен и… — гласът продължаваше да нарежда, но Мън вече не слушаше.