— Да, но не е като Карсън — отвърна Мън.
Тримата ездачи препуснаха в бърз тръс по пътя в белезникавата лунна светлина, а изпод копитата на конете земята отекваше с тих, приглушен тропот. Малко след като минаха дървеното мостче, на един завой, където сенките на група кедрови дървета образуваха черно петно върху едва осветения от луната път, един от конниците дръпна юздите и посочи към храсталака.
— Тук някъде са го намерили — рече той.
— Знам — отвърна Мън.
— Търкалял се в боровинките. И аз довтасах, когато го откриха.
— Познаваш ли този район? — попита Мън.
— Даже много добре — отвърна оня. — По тия места съм ходил на лов за птици. Наблизо, от двете страни на пътеката, дето излиза на този път около миля По-нататък, живеят някакви негри. Мистър Сътър държи някъде към шест колиби, а мистър Мей…
— Започваме малко по-нагоре — отсече Мън и дръпна юздите на коня. Изпревари спътниците си, вперил очи напред и проговори чак когато стигнаха мястото, където пътят се разделяше. — Тук ли? — попита той и посочи пътеката, която скоро след това изчезваше в горичката.
— Тук — отвърна първият помощник-шериф. — Оттатък листака има една колиба. В нея живее някакъв стар прежълтял негър с перде на очите. Преди време живееше у Бърдет. Помниш ли му името? — и се обърна към другия. — На стария негър с пердето?
— Няма значение — намеси се Мън.
— Тъй, ами — съгласи се оня, — много важно как се вика! Да не сме му тръгнали на гости, я!
Почти оголелите клони на дърветата хвърляха върху пътеката мрежеста като паяжина сянка. Над главите им по-високите вейки като че ли излъчваха нежен блед светлик. На лунната светлина дънерите тънеха в мастиленочерен призрачен мрак.
— Една нощ лових тук еноти — подвикна помощник-шерифът на име Бърк. — Момчурляк бях още, дойдохме с някакви приятелчета…
Вперили очи в пътеката, останалите така и не му обърнаха внимание.
— Помня, че Айк Съмърс и Джордж Хикс бяха с нас, ама за другите не мога да се сетя. Някои сигурно отдавна са се изселили.
Нейде далече в гората, вдясно от тях, се обади бухал. Мън погледна нататък и отново насочи вниманието си към пътеката.
— Отдавна беше — заключи помощник-шерифът Бърк и се умълча.
Другият се изкиска и попита:
— Еноти ли, казваш, си ловил?
— Да — потвърди Бърк. — Еноти. Помня даже, че хванахме два.
— Като едното нищо може да се каже, че и тази нощ ще ловим еноти! — пак се изхили другият.
Бърк като че ли настръхна и се разсърди, защото не отговори веднага. Подир малко възкликна:
— Еноти, а? Добре го рече! — и се разсмя, но веднага добави сериозно: — Че то аз го правя откак се помня.
Пърси Мън посочи с ръка някакво сечище край пътеката на около шейсет-седемдесет ярда пред тях.
— Там ли? — попита той.
Първият помощник-шериф отвърна, че било там.
— Я вържете коня, мистър Мънроу — нареди Мън, — и елате през гората отзад, та да не вземе някой да се измъкне! Ние ще минем оттук.
Помощник-шерифът Мънроу скочи от коня и го върза за една крайпътна фиданка. Другите двама тихо подкараха своите, а той се отдалечи през гората с широки крачки, стъпвайки предпазливо по килима от сухи листа, без да вдига почти никакъв шум.
— Стъпва като котка — забеляза Мън.
Другият поклати глава и се съгласи:
— Да, за теглото си върви доста леко.
Проследиха го, докато не се изгуби от погледа им, сетне от време на време продължиха да го мяркат, когато прекосяваше огрените от луната голи места.
— Да тръгваме — предложи Мън и в същия миг усети, че с мъка откъсва поглед от човека в гората, който стъпваше толкова леко по нашарената от лунната светлина мъртва шума.
Двамата с оня, комуто викаха Бърк, спряха в единия край на сечището и привързаха конете си. Приближиха колибата. В бисерната светлина, обливаща малкото сечище, отделните пръти, от които бе скована, и зеещите неравни пролуки между тях изглеждаха някак по-ясни и по-големи, отколкото денем. Варосаният комин се белееше като кокал.