— Накарай го да млъкне!
Без да откъсва поглед от лицето му, жената слепешком заопипва с ръце, за да вземе бебето, и тикна гърда в устата му.
Намериха го в единайсетата колиба. Както се бе надвесил над някаква кутия и тършуваше, Бърк изведнъж се изправи и тихичко възкликна:
— Бога ми! — Сетне пак: — Бога ми!
Обърна се и сложи ножа на масата насред кръга светлина. Зървайки го, Мънроу простреля с поглед стоящия до тях негър и направи няколко крачки към вратата, за да я препречи. Все още спокойно, сякаш от чисто любопитство, негърът сведе очи към ножа.
Пърси Мън го вдигна и като се надвеси над пламъка, го заобръща в ръце.
— Този ще е — отбеляза той и в същия миг Бърк, сякаш с един скок, се озова още по-близо до негъра.
— Мистър Мънроу — рече Мън, — ще ви бъда много благодарен, ако донесете и другия нож. В дисагите ми е.
Адвокатът продължи да обръща бавно ножа в ръце и внимателно да го разглежда.
— Твой ли е? — попита той негъра, без да откъсва поглед от острието.
— Появи се тъдява преди известно време — призна оня.
— Появи ли се? — повтори като ехо Мън.
— Да, сър.
— Отдавна ли? — продължи той, без и този път да поглежда към него, като продължаваше да се взира в ножа и да го обръща в ръка.
— И тъй може да се каже — смотолеви негърът.
Мънроу се върна, а чисто новият нож в ръката му блесна на светлината. Той го подаде на Мън, който го постави до другия и започна да ги сравнява.
— Имат едни и същи квадратни пиринчени щифтчета, значи е той.
— Ето и марката — посочи я Мън. — Погледни тук!
Бърк се пресегна, взе намерения от самия него нож и го огледа.
— Да, вярно — съгласи се той и го сложи на масата.
Мън вдигна очи и погледна негъра в упор.
— Откъде го имаш? — попита той.
Оня сведе очи към ножа, лежащ на мястото, където го бе оставил Бърк, а сетне ги вдигна към човека, който го разпитваше.
— Шефе… — започна той, а езикът му се плъзна нерешително, за да навлажни устните: розов и невинен като на дете на фона на черната кожа и спечените като пергамент пепеляви бърни. — Довлече го една дърта крастава жаба. Беше…
— Боже господи! — тихичко ахна Бърк.
— Ей как стана. Лятос, веднъж преди съмване, отидох да сипна помия на прасенцата. И гледам току над тях, отсам барата, клечи една дърта крастава жаба. Рекох да я хвана, оставих кофата на земята и тръгнах къде нея, а тя взе, че хукна ха насам, ха натам. Хвърлих си шапката отгоре й, за да я сгащя, ама оная скачаше като луда. И преди да се усетя, взе, че се завря под коритото, точно между дървото и камъните. Пресегнах се, пипнах я за крака, издърпах я оттам и, бог ми е свидетел, тя изкара и този нож! Рекох си защо ли ми е, ама сетне видях, че го бива, та го взех, отрязах й бутчетата и го мушнах в джоба, а нея хвърлих. Подир туй обаче реших, че не е зле да я дам на прасенцата, та я пуснах в помията. Тя продължи да цамбурка, ама вече не можеше да плува и я изсипах ведно с помията на прасетата. Видях как един голям розов шопар я докопа и я налапа…
Поглеждайки към Мън, негърът се поколеба. Адвокатът лекичко кимаше на Бърк.
— Бог ми е свидетел — повтори човечецът и този път гласът му отекна по-силно. — Бог ми е свидетел, че тъй го намерих! Е, питайте и жената, ако не вярвате — и той посочи към кревата.
— Тъй беше — кимна тя. — Идва и ми вика: Гледай, една дърта крастава жаба…
— Да, сър — намеси се отново негърът, — жабата го намери. Да пукна, ако съм знаел, че е твой! Да съм знаел… — Бърк го хвана за лакътя, но той като че ли не забеляза, — … да съм ти го върнал. Щях да те намеря къде живееш и да го донеса. На мене не ми трябва нищо, дето не ми се полага по право и закон. Да съм знаел…
— За бога! — прекъсна го раздразнен и изпълнен с възмущение Мън.
Когато излязоха навън, вече се развиделяваше. Далече на изток над дърветата струеше студена светлина. Окован в белезници, негърът седеше зад Бърк. Яздеха мълчаливо, с отпуснати и натежали за сън лица. Откакто го метнаха на коня, онзи престана да протестира и се умълча, но като че ли от време на време промърморваше по нещо сам на себе си.