На другия ден по обяд обвинението срещу Бънк Тривелиън бе оттеглено. Намереният в колибата на негъра нож бе идентифициран от мистър Литъл като принадлежащ към партидата, от която Тривелиън бе направил покупката си. Освен това бе установено, че такива ножове са се продавали само в железарския магазин на А. К. Литъл, а телеграмата от фирмата за продажба на едро в Нашвил потвърди, че те се произвеждат едва от началото на лятото. Около дванайсет и половина шерифът се върна от колибата, където правеха допълнителни разследвания. Малко по-рано той и хората му бяха отвели негъра обратно и го бяха накарали да посочи точното място, където, по неговия разказ, жабата е намерила ножа. После един от помощник-шерифите го бе върнал обратно в града, окован за седалката на двуколката. Шерифът и хората му бяха претърсили колибата, навеса и коритото. В северния край, диагонално на посоченото от негъра място, бяха намерили голям сребърен часовник на плетена верижка, заврян в дупката между два от камъните, върху които лежеше коритото. Синът на Дъфи го разпозна като собственост на баща му. След като подсъдимият се изправи на свидетелското място и разказа за кражбата на ножа от кухненската му маса, и след като ножът и часовникът бяха показани и идентифицирани, Пърси Мън предяви иск обвинението срещу Харис Тривелиън да бъде снето. Искът му бе удовлетворен.
Мън приближи към стола, на който седеше Тривелиън. Протегна ръка, насили се да се усмихне и рече:
— Е, надявам се това да е краят на твоите главоболия.
Тривелиън бавно се надигна, погледна за миг протегната ръка, сякаш не разбираше какво означава този жест, и подаде своята.
— Сега може ли да си вървя? — попита той.
Мън кимна и се отправи към пътеката между редовете. Там, преметнала ръка през парапета и вперила очи в мъжа си, стоеше жената на Тривелиън. Но когато той приближи, тя се обърна към него и аха! — да го заговори. Забеляза, че и сега е със синята крепдешинена рокля, на раменете й като на закачалка висеше вехто кафяво палто.
— Много благодаря — рече тя с равен глас.
— Няма защо — отвърна Мън и в същия миг се почувства объркан и някак гузен.
— Много благодаря — повтори жената.
— Няма защо. Просто имахме късмет — рече той и разбра, че тя вече не гледа него, а идващия към тях Тривелиън. Когато оня приближи, тя протегна ръка, сложи я за миг върху неговата, а сетне я отдръпна. Мън забеляза, че ръкавът на твърде широкото й, вехто кафяво палто стигаше почти до кокалчетата на пръстите й.
— Да вървим — обърна се към нея Тривелиън.
Пърси Мън се отправи по пътеката, а те го последваха. Проправи си път сред навалицата на вратата, продължи по коридора и излезе навън. Тогава се обърна към тях и подвикна:
— Е, довиждане.
— Довиждане — отвърна Тривелиън.
Вторачена в него, жената не каза нищо.
Не беше направил и пет крачки, когато чу зад себе си гласа на мъжа:
— Може ли да почакаш, а?
Тривелиън бавно приближи и наблюдавайки месестото му безизразно лице и примижалите от светлината малки сини очички, Мън изведнъж изпита някакъв яд към него. Не искаше да го вижда повече. А и беше уморен, защото бе спал само два часа.
— Какво има?
Тривелиън го измери с поглед и рече:
— Искал си да ми прибереш реколтата.
Думите прозвучаха не като въпрос, а като твърдение, поднесено безпристрастно, обмислено, вяло и едва ли не нехайно.
Пърси Мън се вгледа изпитателно в лицето и леко притворените очи, ала в тях не прочете нищо.
— Не, нямам такова намерение.
— Пратил си негри да я орежат и изсушат. Жена ми го каза.
— Нямаше да се справи сама.
— Значи не си искал да я вземеш.
— Не, не съм. Пратих негрите, защото ми се щеше тютюнът да не отива на вятъра. Нито съм имал намерение, нито пък съм очаквал да получа нещо от това дело. Заех се с него, защото вярвах, че не си убил Дъфи.
— Значи няма да я вземеш.
Без да променя изражението на лицето си, Тривелиън продължи да говори със същия вял и безпристрастен тон, сякаш просто съобщаваше нещо.
— Не, вече ти казах — отвърна Мън.
За миг изглеждаше, че оня ще си тръгне, но той продължи: