— Добре ще ти дойде — увери го Алек.
— Винаги съм казвал, че за да се оправи човек, единственото по-добро от яка глътка уиски са две яки глътки — отбеляза Холт. — Кажи, не съм ли го казвал, а, Джо? Няма лъжа, няма…
— Пък и трябва да почерпиш — намеси се Алек. — Отърва кожата на твоичкия!
— И то как! Ние с Джо бяхме там, нали, Джо?
— Така беше — рече Джо Мийнс, — видяхме как накисна негъра.
— Тъй де, яко го накисна!
— Изглежда, че той го е извършил — отвърна Мън.
— Сега наистина така изглежда — изхили се Джо Мийнс.
— Едно негро по-малко, тъй казвам аз! От мен да го знаете — вземеш ли си добър адвокат, той винаги ще намери негър, когото да накисне! Тъй казвам аз! — Холт протегна ръка и сръга малко грубичко, но дружелюбно Мън в ребрата, приканвайки го да се засмее и той.
Пърси Мън не се засмя. Той се взираше в топчестото, отпуснато лице на човека пред себе си, в зейналата, обточена със златни зъби уста, от която беше блъвнал смехът, и си мислеше, бога ми, той е досущ като Джо Мийнс, може даже да му е брат, градът е пълен с такива. В същия миг разбра, че и върху собственото му лице се бяха изписали дружелюбност и веселие. Погледна се крадешком в огледалото зад бара и видя усмихнатото си лице — лице, продълговато и смугло, с черни очи и захилени над дългите зъби устни.
— Ножът беше у него — рече Мън студено, извръщайки се към мъжете. — А и часовникът.
— Няма спор! — възкликна Джо Мийнс. — Накисна го и туйто!
— А то не беше необходимо — додаде Холт, — ама аз винаги съм казвал, че си струва човек да си направи труда — и отново сръга Мън в ребрата. — Но при теб не беше нужно. Като гледах, всички съдебни заседатели бяха все хора на сдружението и ти щеше да го отървеш и без това! Бога ми, цяла седмица щяха да протакат делото, само и само да ти оправдаят човека! Тъкмо разправях, че той направо да си е отишъл досега, ако те не бяха все хора на сдружението…
Мън остави празната чаша на бара, отново зърна в огледалото лицето си с изписаната върху него усмивка, замахна с все сила и фрасна мъжа през устата. Изгубил равновесие, оня направи крачка назад и се свлече на пода по задник.
В мига, когато юмрукът му се стовари, Пърси Мън се изненада. Нямаше намерение да го прави. Едва-що мярнала се в съзнанието му, мисълта се бе превъплътила в действие. Видя увисналата си във въздуха ръка с чувството, че е нещо отделно от самия него и че тя е виновна за всичко. Още докато човекът падаше, направи крачка напред, а от устните му се отрони „Извинете, аз…“. Сетне видя лицето му и замря. То изразяваше пълно недоумение, а устата зееше отворена. В ъгълчетата й напираше кръв. Спря именно заради недоумението и у него започна да се надига ярост, разбирайки, че то изразяваше не просто физически шок от удара, а дълбоката и разтърсваща издъно изненада, че подобно предизвикателство можеше да доведе до такава реакция.
Падналият се изправи и се спусна към Мън, но Алек го сграбчи и го възпря.
— Господи! — извика с раздразнение и упрек Джо Мийнс. — Защо го направи?
Холт се съпротивляваше немощно в ръцете на Алек и останалите. Сега по брадичката му се стичаше кръв, а няколко капки бяха опръскали и ризата му.
— Разправя, че съм накиснал негъра и съм си подбрал състава на съда, а сетне се чуди защо съм го ударил! — отвърна Мън не в отговор на въпроса на Джо Мийнс, а едва ли не просто за да каже нещо. После равнодушно добави: — Боже мой!
Алек пусна Холт и мина встрани, но оня все така продължаваше да се държи за него.
— Няма човек, дето тъй да е постъпил с мен и да му се е разминало! — пенеше се Холт. — Няма!
Другият отстъпи назад.
— Остави го! — намеси се Алек.
— Няма! — повтори Холт.
— Може да поискаш да ме арестуват и да ме глобят, ако от това ще ти олекне — рече Мън, хвърли половин долар на тезгяха и се обърна към бармана: — А ако желаеш, и ти можеш да го сториш!
— От мен да зависи — разсеяно вдигна монетата барманът, — млати го всеки божи ден, дордето се опикае! Ама предпочитам да го правиш на улицата.
Мън блъсна двукрилата врата и излезе. Почувства, че лека-полека у него започва да се надига погнуса. Не биваше да идвам, рече си той.
Глава четвърта
Два дни след Коледа сенаторът Толивър устрои у дома си тържество в чест на управителния съвет на сдружението. Членовете му трябваше да пристигнат рано сутринта, та преди вечеря да проведат и едно събрание.