— Нужно е да обсъдим тези въпроси на свежа глава — отбеляза сенаторът.
Мън щеше да заведе жена си и да остане да преспи.
— Вземете и съпругата си, която, както чувам, била очарователна — бе настоял сенаторът. — Ще има още няколко дами, тъй че докато ние разваляме храносмилането си с нашите сериозни дела, тя няма да бъде ощетена откъм човешко присъствие. Надявам се, ще я убедите да дойде.
Щяха да пристигнат с влак и в девет сутринта да се прекачат на теснолинейката, която спираше на кръстопътя в подножието на „Монклер“, имението на сенатора.
Когато същата заран слязоха от влака, небето тегнеше като безбрежна сива маса, докъдето стигаше погледът. Бе досущ като закачено над ниските гористи хълмове, обграждащи долината, и приличаше по-скоро на провиснал балдахин, отколкото на висок и дълбок купол. И както ставаше понякога в подобни дни, човек дори не можеше да различи едва видимото, по-светлосиво безформено петно, което показваше къде е слънцето. Кедровите гори по далечните хребети изглеждаха матовочерни като петна от сажди. Нямаше и вятър.
— Ще завали сняг — рече Мей, когато мъжът й я пое от стъпалото на двуколката и вече можеше да вдигне очи към небето.
— И на мен така ми се струва — съгласи се той.
Влакът пое през сиво-кафеникавите ниви, а виещата се над локомотива пара бе удивително бяла и нежна на фона на мрачното небе. Застанали върху спечената червена пръст край релсите, те наблюдаваха отдалечаващия се влак. Сетне Мън се обърна и съгледа негъра, който се задаваше откъм порутеното жълто навесче с надпис „Кръстовище Монклер“. Оня свали шапка и рече:
— Дошъл съм да ви срещна.
— И добре си направил отвърна Мън.
Негърът вдигна чантата и ги поведе към спрелия зад навеса файтон.
— Ще падне сняг рече той, — и то какъв!
Някъде на завой, далеч на изток, влакът изсвири. Пърси Мън се обърна натам, към този едва доловим звук, но влакът вече се беше изгубил от поглед, а от виещата се, сякаш за да намери пролука сред ниските хълмове железопътна линия обширните голи полета изглеждаха още по-голи.
— Как ми се иска на Коледа да беше заваляло — промълви Мей, когато файтонът пое по пътя. — Без сняг Коледа не е Коледа, а вече май изобщо не вали на този ден.
Без да отговори, Мън се загледа как тя отново замислено вдига лице към небето.
— Като бях малка, беше по-друго — продължи Мей. — Сега, когато вали, а преди две Коледи наистина попрехвръкна, обичам да седя до прозореца, в стаята да няма никой и да гледам как се сипе снегът навън. Сякаш се връщам в детството си, когато по Коледа валеше. Тогава се събуждах много рано, още преди другите да са станали, но си лежах и чаках да просветне и някой да се размърда. Всичко изглеждаше друго, целият свят беше друг. А ако по земята имаше и сняг, ставаше просто неузнаваемо!
Пърси Мън погледна превития гръб на негъра на капрата. Наведе се, доближи устни до ухото на жена си и прошепна:
— Обичам те!
Тя поклати глава и сякаш сетила се току-що, рече:
— Ти изобщо не ме слушаш и ми се подиграваш!
— Не е вярно отрече той.
Известно време мълчаха, а файтонът подскачаше по замръзналите коловози. От двете им страни се чернееше горичка с оголели дървета, а шубраците задушаваха стволовете им и стигаха чак до най-горните клони. Когато пътят направи рязък завой и излезе извън нея, а край тях отново се ширнаха нивите, забелязаха къщата, кацнала на билото на продълговат хълм — огромна постройка със симетрични крила и бели колони, обградена от гъсти, високи черни кедри. Алеята към нея бе обточена с бяла ограда. Няколкото тъмнеещи дървета на възвишението отпред, със стърчащи над безцветната земя стволове, изглеждаха величествени и неестествени. Отдалеч и на фона на хребетите, очертаващи хоризонта, къщата, извисяваща се над склона, над просторните ниви и пасища, имаше вид запуснат, самотен и страховит.
— Ето я — кимна Мън.
— Да, сър, това е — потвърди негърът.
Сградата не беше стара. Сенаторът я бе издигнал преди петнайсет години на мястото на предишната, която бе изгоряла. Той обичаше да казва, че я е строил, като гледал да прилича колкото се може повече на първата, и обикновено подчертаваше: „Само че исках да е и по-голяма.“ Всъщност тя беше много по-голяма. Макар и далеч по-просторна, централната част наистина наподобяваше предшественицата си, дванайсетстайна, червенотухлена къща с висока бяла веранда. Малцина обаче можеха да си спомнят как е изглеждала, затова, говорейки за новата, хората вече забравяха да подмятат, че я е построил с парите на жена си, а тя имала доста, но все някога щели да свършат.