— Току-що срещнах мистър Мън и рекох да го доведа — заяви той. — Пърс е умна глава, господа, и може да бъде от полза на всички ни. — После се отправи към масата, сложи черното си бомбе върху зеленото сукно и измери насядалите с поглед, който сякаш се задържа цяла вечност върху лицето на всеки от тях.
Дявол го взел, помисли Мън, тоя си разиграва коня както си знае. Доведе ме само и само за да им докаже, че може да го направи, без да ги пита. Сетне чу Крисчън да казва:
— Знаех си аз, че ще се зарадвате, задето го доведох.
— Добре си сторил — обади се някой, но без особено въодушевление, както забеляза Мън.
— Ела тук, Пърс — разпореди се Крисчън, — искам да те представя на някои от тия приятели. Мистър Пийчъм и мистър Силс вече познаваш, но тук е и мистър Бърдън от Принстънския край.
Мън наистина познаваше Пийчъм и Силс, откакто се помнеше — и двамата бяха фермери от областта. Мистър Пийчъм беше висок, суховат, посивял, досущ като проповедник, с гърбав нос, върху който кожата се бе опънала като хартия, а мистър Силс бе дребен, безхарактерен наглед, невзрачен човечец, който за двайсетина години успя да превърне в същинска градина посталите нивя, откупени срещу неизплатени дългове, като при това се славеше с острия си хаплив език и голямата си благочестивост. Мън ги поздрави и се ръкува с тях. Сетне се здрависа и с мистър Бърдън — мургав, снажен мъж на средна възраст, който винаги говореше тихо.
Добре познаваше и някои от останалите. Сред тях беше мистър Морс, собственик на вестник в Милсбъро, капитан Тод — благовиден брадат мъжага, ветеран от Гражданската война, и мистър Дайси Шорт — все хора, които бе срещал по бардсвилските улици, откакто се помнеше. Докато се ръкуваше с тях, му се стори, че долавя известно безпокойство, дължащо се на неловкото положение, в което бяха изпаднали. След това стисна ръката и на сенатора Толивър. Приветлив, с разцъфнало в усмивка длъгнесто лице и орлов нос, той изрази увереност, че мистър Мън все ще ги научи на нещо.
— Едва ли — отвърна той, — а и се опасявам, че ви се натрапвам.
— И дума да не става! — отсече сенаторът Толивър. — Лично аз се радвам, че ви виждам отново!
Мън му благодари, ръкува се с още двамина, които не познаваше и чиито имена така и не запомни, и седна в другия край на масата върху стола, подаден му от Морс, който очевидно изпълняваше ролята на председател. Мястото беше лошо — точно срещу струящата от прозорците ослепителна светлина, но бе единственото, останало свободно, защото Крисчън с животинско задоволство бе стоварил туловище върху стола до сенатора и сега пухтеше през здравите си, пожълтели зъби и си вееше с бомбето.
Събранието не се различаваше от очакванията му, заключи Мън, но той така и не си бе направил труда предварително да си го представи. С безцветния си глас и с похват, който вероятно използва в мисионерските дружества и сбирките на църковните служители, Силс прочете дълъг списък от имена. Това бяха хората, на които според него можеше да се разчита, че ще подкрепят идеалите и целите на Сдружението на производителите на тъмносушен тютюн.
— А тези цели и идеали — прекъсна го Крисчън още преди да е подхванал поменика — са да принудят проклетите изкупвачи да ми плащат толкоз, колкото ми струва тютюнът!
При тези думи някой бе прихнал и едва сдържайки собствената си усмивка, Мън изведнъж си спомни изписалото се върху лицето на Крисчън сериозно и вглъбено изражение, когато за първи път бе погледнал през прозореца на хотелската стая към главите на уличната тълпа.
След като смехът секна, Селс се покашля леко и невъзмутимо повтори:
— … на които може да се разчита, че ще подкрепят целите и идеалите на Сдружението на производителите на тъмносушен тютюн — и започна да изрежда.
Имената следваха едно подир друго. Мън се вслушваше без особен интерес. Списъкът бе доста дълъг и мнозина вече бяха набелязани като надеждни поддръжници. Изобщо не предполагаше, че нещата са стигнали чак дотук. Както бе тръгнало, сдружението наистина би могло да постигне нещо. Опита се да разгледа лицата на хората, насядали около масата между него и светлината — общо взето, нормални лица на нормални хора, на хора, които познаваше, откакто се помнеше, или подобни на тях. Сетне му хрумна, че зад всички тези имена, които разсеяно слушаше, стояха хора, пръснати из района и другите околии, действително съществуващи и различаващи се един от друг всеки посвоему, но свързани от това, че имената им бяха изписани върху листовете в ръцете на Силс. И от тези листове се проточваха някакви невидими нишки към околия Хънтър, околия Колдуел и чак до щата Тенеси; те впримчваха хората един в друг, ставаха неделима част от техните същности, които, макар и различни една от друга, тук се съединяваха и се превръщаха в едно цяло. В една идея — да, точно идеята бе сплотила частици от индивидуалността им, бе ги свързала и ги беше накарала да се обединят. Получи се нещо, което никога досега не бе съществувало. Той отново обходи с поглед масата. Може би Крисчън и присъстващите тук, при все че изглеждаха хора най-обикновени, в крайна сметка не бяха чак толкова обикновени, защото го бяха сторили. Независимо какво беше то. Създаденото или това, което в момента създаваха, все още нямаше нито определено съдържание, нито определена форма. Но човек не знае, човек никога не знае какво представлява дадено нещо, докато то не умре, докато не му изтече срокът.