— И какво? Дойде по-рано, за да подслушваш? — запита Уест, като отблъсна стона си назад и се изправи. — Струва ми се, че вече си готов с историята си.
— Ще имам нужда от радиостанция — напомни й Бразил, който не можеше да си представи как ще излезе на улицата, без да има връзка с диспечерите.
— Не, няма да имаш. Повярвай ми — обеща му Уест.
Тя ядосано напъха папките в куфарчето си и го затвори. Грабна чантата си и излезе. Бразил тръгна по петите й.
— Доста си нагъл — продължи тя гневно, сякаш се бе ядосвала на този младеж в униформа през целия си живот. — Също като всички други задници там. Дай им малко, те започват да искат повече. Не можеш да се довериш на никого.
Уест въобще не бе това, което Бразил очакваше. Без самият той да знае защо, си я беше представял като възрастна жена с наднормено тегло, плоска гръд, квадратно, мъжествено лице и боядисана или накъдрена коса. Действителността бе съвсем различна. Уест беше около метър и седемдесет с тъмночервена коса и фини кости. Беше почти хубава и миловидна, а и никак не беше дебела, но на него не му пукаше и никога нямаше да се заинтересува от нея. Беше нелюбезна и непривлекателна за него.
Уест отвори стъклената врата към паркинга. Бръкна в чантата си и се отправи към личната си „Краун Виктория“.
— Казах на всички, че това е тъпа идея. Но кой ли ме слуша? — горчиво запита тя и извади ключовете си.
— А вие бихте ли ме изслушали? — попита Бразил.
Уест спря и се загледа в него. После отвори вратата, но Анди застана на пътя й.
— Няма да е лошо да добиете правилна представа за мен — каза той и й подаде бележника със записките, които бе направил, докато Уест говореше по телефона. — Описвах само кабинета и вас — съобщи той.
Уест хвърли бегъл поглед на бележника и установи, че е сгрешила в преценката си. Въздъхна и отстъпи назад, като оглеждаше младия доброволец и се чудеше как е възможно да се облече така. Накъде отиваше полицията? Хамър си бе загубила ума. Бразил трябваше да бъде арестуван за това, че се прави на полицай.
— Къде живееш? — попита го Уест.
— В „Дейвидсън“.
Това не беше лошо. Поне следващите час и половина щяха да минат в пътуване. Уест дори щеше да се опита да удължи времето. Колкото по-дълго можеше да го задържи далеч от улиците, толкова по-добре. Тя почти се усмихна, докато се качваше в колата.
— Първо ще отидем дотам, за да можеш да се преоблечеш — каза тя грубо.
За известно време пътуваха, без да говорят. Светлините на скенера проблясваха, а диспечери и полицаи се обаждаха от време на време по радиото. Подвижният информационен терминал (ПИТ) иззвъняваше, когато приемаше обаждания, и показваше адреси и съобщения на компютърния екран. Уест и Бразил трябваше да минат през града по най-натовареното време. Изглеждаше, че ще вали. Бразил се загледа през прозореца. Чувстваше се глупав и обиден, докато сваляше полицейската връзка и разкопчаваше яката си.
— От колко време си в „Обзървър“? — запита Уест.
Тя почувства лека тежест в гърдите си, като че ли противокуршумната жилетка я стягаше прекалено, макар да не я беше облякла. Усети, че й е жал за младежа.
— От една година — отговори Бразил, обзет от неприязън към заместник-началник Уест и в същото време разтревожен дали тя щеше да му разреши отново да излезе с нея.
— Защо не съм чувала досега за теб? — попита тя.
— Получих криминалната хроника чак след като завърших академията. Такава беше сделката.
— Каква сделка?
— Моята — лаконично отвърна Бразил, мрачно вторачен навън през прозореца.
Уест се опита да мине в другата лента, но кретенът до нея не я пусна. Тя го наруга ядосано, после спря на светофара и погледна към Бразил.
— Какво искаш да кажеш с това „сделка“?
— Исках да получа криминалната хроника и им обещах, че няма да съжаляват за това.
— Това пък какво значи?
— Искам да опозная ченгетата, за да мога да пиша за тях. Искам всичко да ми е ясно.
Уест не му повярва. Репортерите винаги дрънкаха подобни дивотии и лъжеха убедително, както и повечето останали хора. Тя продължи да кара, извади цигара и я запали.
— Ако толкова се интересуваш от нас, защо не стана истинско ченге? — предизвика го тя.
— Аз съм писател — простичко отговори Бразил, сякаш ставаше дума за религията или фамилното му име.
— А ние всички знаем, че ченгетата не могат да пишат — заядливо каза Уест и издуха дима от цигарата си. — Дори не могат да четат, ако в книгата няма картинки.