И други хора се сдобиваха със същите истории, например Уеб, а независимо колко информативна или сериозна бе статията, най-важното си оставаше новината. А напоследък Анди не бе откривал нищо ново. Само изглеждаше така, защото това, което пишеше, винаги се озоваваше на първа страница, влияеше на общественото мнение и предизвикваше промени. Бразил нямаше да е доволен, ако трябваше да прекара остатъка от журналистическите си дни в писане на подобни статии. Всъщност наградите нямаха значение, но Анди бе реалист. Ако не изпреварваше съперниците си при взимането на интервю или на местопрестъпление, в някой от следващите дни можеше вече да не му плащат, за да пише.
Ако настъпеше подобен момент, вероятно щеше да стане ченге. Тази идея отново насочи мислите му към Уест и скапа настроението му. Анди тичаше все по-бързо покрай празните редици пейки и си припомняше есенните нощи през студентските си години, когато учеше или се разхождаше из университетското градче под звездите, които се опитваше да опише така, както никой досега не бе го правил. Бразил се сгушваше в качулката на анцуга си и тръгваше към библиотеката или си избираше някое местенце в трапезарията, където да се настани и да пише теми или поезия.
Дори Уест да не искаше да играе тенис, нямаше никаква нужда да се държи грубо с него, освен ако не го мразеше. „Забравѝ.“ Безсърдечните й думи кънтяха в ушите му, докато тичаше бързо. Краката го заболяха, дробовете му горяха, а потта му се лееше обилно. Опитваше се да избяга от гласа на Уест и гневът му го носеше напред. Най-после намали и се просна на хладната влажна трева. Лежеше на гърба си и дишаше тежко. Сърцето му биеше лудо и Анди изпита чувството, че ще умре.
Вирджиния Уест също чувстваше, че умира. Лежеше в леглото си с бутилка гореща вода до себе си, а контракциите я подготвяха за безплодно раждане. Още откак бе на четиринайсет години, веднъж месечно тя страдаше от родилни болки. Понякога болката бе така силна, че й се налагаше да си тръгне от училище, среща или работа. След като мрачният Райнс я закара до дома й, тя глътна четири болкоуспокоителни, но вече бе прекалено късно. Доктор Буржоа й бе казала да взима по двеста милиграма ибупрофен четири пъти дневно три дни преди да започнат неприятностите. Също така й бе напомнила да внимава да не се пореже или да не й потече кръв от носа. Уест обаче, както обикновено, бе прекалено заета с работа, за да се занимава с нещо толкова досадно и незначително като здравето й. Найлс усети тежкото й състояние и се сгуши до врата и главата на господарката си, за да я стопли. Котаракът беше доволен, че Уест няма да излиза никъде и да го оставя сам.
Началник Джуди Хамър имаше лоши предчувствия. Тя седеше до леглото в реанимацията, където положението на Сет се бе влошило. Хамър беше в шок. Облечена в хирургически дрехи, маска и ръкавици, тя не помръдваше от мястото си. Високи дози пеницилин, клиндамицин и имуноглобулин се вливаха във вените на мъжа й, опитвайки се да се противопоставят на рядко срещаната инфекция. Тя бе свързана с някакви бета хемолитични стрептококи и стафилококи и Хамър не можеше да разбере нищо, освен че микроскопичните копелета изяждаха мъжа й.
Междувременно нивото на кислород в кръвта на Сет бе спаднало под нормалното и болницата беше в паника. Специалисти влизаха и излизаха от стаята непрекъснато. Хамър съвсем се обърка. Тя не можеше да мисли, вторачена в отпуснатото, трескаво лице на съпруга си. Долавяше миризмата на смъртта дори през маската.
По време на Гражданската война лекарите щяха да определят диагнозата на мъжа й просто като гангрена. Сложните латински термини не можеха да променят реалността, в която плътта почерняваше и позеленяваше около раната, и крайниците и впоследствие самият човек започваха да се разлагат. Единственото лечение за това бяха антибиотици, операция и ампутация. Към една трета от около петстотинте човека, които се разболяваха годишно от тази болест в САЩ, умираха, или приблизително трийсет процента, както бе разбрала Хамър.
Нищо от наученото за болестта не я утешаваше и не й даваше надежда. Смъртоносните бактерии се бяха появили на сцената в последните години, когато бяха убили единайсет човека в Англия. „ВИРУС УБИЕЦ ИЗЯДЕ ЛИЦЕТО МИ“ — съобщаваше „Дейли Стар“. „СМЪРТОНОСНИ, ИЗЯЖДАЩИ ПЛЪТТА БАКТЕРИИ“ — крещяха другите жълти вестници. Тази болест бе убила и Джим Хенсън, създателя на „Мъпет шоу“. Смяташе се, че това е нова форма на стрептококите, които бяха причинили скарлатината през миналия век. В някои случаи болестта се разпространяваше прекалено бързо, за да могат антибиотиците да свършат работа, и в болницата се страхуваха, че Сет ще влезе в зловещата статистика на умрелите от нея. Привилегированото му положение му бе осигурило сериозно лечение още от самото начало, така че проблемът не бе в болницата, а в общото му състояние.