Сет се хранеше лошо. Беше вечно депресиран. Имаше история на тежки пиянства и атеросклероза. Беше получил травма, довела до открита рана и чуждо тяло в организма му, което не можеше да бъде премахнато. Според доктор Кейбъл имунната система на Сет бе доста слаба и той губеше около половин кило на час. Това не включваше слоевете плът, премахната от хирурзите, които режеха до следващото ниво здрава, кървяща тъкан, която скоро след това почерняваше и позеленяваше въпреки всички усилия и молитви. Хамър седеше неподвижно на стола и си припомняше всяка дума, която бе казала на мъжа си, нелюбезното си и грубо отношение към него. В момента дори не се сещаше за неговата вина.
За всичко бе виновна тя. Нейният 38-калибров револвер с куршуми „Ремингтън“ с кух връх. Тя му бе заповядала да бръкне под чаршафа и веднага да й даде оръжието. Хамър му бе поставила ултиматума за теглото му и в момента почти вярваше, че страданието му сега не е случайно, а следствие от думите й. Сет се топеше пред очите й, губеше много тегло след всяка операция. Това не бе програмата за сваляне на килограми, която тя би желала. Той я наказваше за всички тези години, когато бе живял в сянката й и се бе проявявал като нейно вдъхновение и най-големия й почитател.
— Началник Хамър?
Тя осъзна, че някой й говори, и фокусира погледа си върху доктор Кейбъл, облечен в зелена хирургическа униформа, маска, ръкавици и кепе. Докторът не бе по-стар от сина й Джъд.
Мили боже, въздъхна тя и се надигна от стола си.
— Ще ви помоля да ме оставите за минута насаме с него — каза докторът.
Хамър излезе в ярко осветения излъскан коридор. Загледа се в сестрите, лекарите, семействата и приятелите, отправящи се към другите стаи, където десетки страдащи лежаха на тесните легла, а към тях бяха прикрепени сложни уреди и машини, които поддържаха живота им. Тя стоя и се оглежда замаяно, докато доктор Кейбъл се върна.
— Как е той? — зададе тя същия въпрос, като свали маската си.
Лекарят остави неговата на лицето си. Не рискуваше и дори у дома вече не взимаше душ, без да се измие от горе до долу с антибактериален сапун. Той затвори вратата на Сет с разтревожен поглед. Хамър беше умна жена и не желаеше да чува повече евфемизми, усуквания и заблуждения. Ако този млад лекар мислеше, че може да крие истината от нея, тя щеше да му даде добър урок.
— Ще го отведем обратно в операционната — каза докторът. — Това е типично на този етап.
— И кой етап точно е този? — запита Хамър.
— Ден втори от прогресивна стрептококова гангрена — отговори той. — Гангрената видимо е преминала границите на нормалното разлагане.
Доктор Кейбъл уважаваше Хамър, но нямаше желание да се разправя с нея. Огледа се наоколо, за да открие някоя сестра. Мамка му. Всичките бяха заети с нещо друго.
— Трябва да започвам — каза той.
— Не толкова бързо — спря го Хамър. — Какво точно ще правите в операционната?
— Ще знаем по-добре, когато влезем вътре.
— Нямате ли поне някакво предположение — запита тя и усети, че й се иска да го шамароса.
— По принцип на този етап раната се разрязва надолу до кървяща, здрава тъкан. Вероятно ще промием с физиологичен разтвор и ще превържем раната. Ще продължим с кислородна терапия два пъти дневно. Препоръчвам и само растителна храна.
— Значи голямо количество витамини — каза тя.
— Да — леко се изненада той от способността й да схваща бързо.
Хамър купуваше витамини от години и не видя нищо особено в това предложение. Доктор Кейбъл се обърна и се приготви да тръгне. Тя го хвана за униформата.
— Хайде да изясним въпроса — каза тя. — Сет е имал стрептококи в гърлото поне двайсет пъти. Защо сега стана така? Като изключим, разбира се, скапаната му имунна система?
— Това не е същото като стрептококите, които възпаляват гърлото.
— Очевидно не е.
Явно Хамър не възнамеряваше да го пусне. Доктор Кейбъл съжали Сет за пореден път, но по различен начин сега. Животът с тази жена би скапал всекиго. Представи си какво ли би станало, ако я помолиш да ти донесе кафе или да послуша разумните ти думи. Когато всичко друго не успееше, лекарят се прехвърляше към езика, разбиран единствено от неговата супер раса.