— Възможно е стрептококите да са получили нова генетична информация, да са събрали нови гени. Това може да стане чрез инфекция от бактериофаги — уведоми я той.
— Какво е това бактериофаги? — не се предаде тя.
— Вирус, който може да превърне ДНК-то си в бактериален приемник — отговори лекарят. — Хипотезата е, че някои деформации на стрептококи от група А са придобили нов генетичен материал от фаги. Това е по данни на СЗО.
— На кого? — намръщи се Хамър озадачено.
— СЗО — повтори той и се загледа в часовника си достатъчно дълго, за да й намекне да го остави на мира.
— Кой, по дяволите, е СЗО? — запита Хамър.
— Световната здравна организация. Те имат лаборатория за изследване на стрептококи. Накратко казано, всичко това може да е свързано с ген, който закодира отрова, наречена супер антиген. Вярва се, че тя е свързана със синдрома на токсичния шок.
— Съпругът ми има същото нещо, което се получава от тампоните? — повиши глас Хамър.
— Далечен братовчед.
— И откога ампутирате за това? — ядосано попита тя, без да обръща внимание на минаващите покрай тях, които любопитно поглеждаха към облечените в зелени униформи хора, разправящи се в безукорно чистия, добре осветен коридор.
— Не, не — поправи я докторът, който искаше най-после да се отърве от нея, затова реши да я впечатли с Шекспир. — Госпожо, операцията е най-доброто лечение за това, което има съпруга ви. „Бъди окървавен, дързък и решителен“ — цитира той. — „Крал Лир“.
— „Макбет“ — каза Хамър, която обичаше театъра, докато доктор Кейбъл се отдалечаваше.
Тя се помота из коридора достатъчно дълго, за да види как отново откарват мъжа й към операционната, после се прибра у дома. Към девет вече се бе проснала на леглото, прекалено изтощена и притеснена, за да остане будна. Тя и заместничката й, всяка в дома си, спаха дълбоко до края на нощта.
Бразил се мяташе и усукваше чаршафите си. Преобръщаше се по гръб и по корем, от една страна на друга. Най-после легна по гръб и се вторачи в тъмнината, заслушан в мърморенето на телевизора през стената, където майка му отново спеше на канапето.
Продължаваше да мисли за думите на Уест, че трябва да се изнесе оттук и да си намери апартамент. Обаче винаги когато решаваше да тръгне по тази вълнуваща пътека, се сблъскваше със същото препятствие, което го връщаше назад. Какво щеше да прави с майка си? Какво щеше да стане с нея, ако той си тръгне и я остави сама? Е, той все пак можеше да й пазарува, да се отбива да я види, да поправя разни неща. Тревожеше се и се въртеше из леглото, заслушан в зловещите звуци, които долитаха от нощния филм на ужасите. Помисли си за Уест и отново се почувства депресиран.
Реши, че не я харесва ни най-малко. Уест не беше любезна, образована жена като Хамър. Един ден Бразил щеше да си камери някоя като Хамър. Щяха да се радват един на друг и да се уважават, да играят тенис, да тичат, готвят, ходят на плаж, да четат поезия и да правят всичко заедно, освен когато всеки се нуждаеше от малко самота. Какво знаеше Уест за всичко това? Тя строеше огради. Косеше тревата си с моторна косачка, защото бе прекалено мързелива да бута обикновената, а дворът й бе едва половин акър. Имаше отвратителни навици по отношение на яденето. Пушеше. Бразил се завъртя отново и отпусна ръце встрани от матрака. Беше нещастен.
Към пет часа се предаде и отново тръгна към пистата. Пробяга шест километра и можеше да продължи, но му писна и реши, че иска да отиде до центъра. Това беше странно. За няколко дни бе преминал от изтощение към свръхактивност. Не можеше да си припомни друг момент в живота си, когато организмът му да се е проявявал по този начин. В една минута едва се влачеше, а в следващата бе необяснимо стегнат и развълнуван. Започна да размишлява върху вероятността, че хормоните му преминават през някаква особена фаза. Май беше вярно, че ако един мъж не се отдаде на желанията си между шестнайсет и двайсет години, биологията го наказваше.
Неговият лекар му бе казал точно това. Доктор Рът, който практикуваше в Корнелиус, го бе предупредил за този феномен, когато го преглеждаше преди един тенис мач през първата му година в „Дейвидсън“. Докторът знаеше, че Анди няма баща и се нуждае от съвет, затова му обясни как много млади мъже правят трагични грешки, тъй като телата им желаят да създадат потомство. Според доктор Ръш това не бе нищо повече, освен връщане към колониалните времена, когато шестнайсет години представляваха почти половината от живота на един мъж, при положение, разбира се, че индианците или съседите му не го докопат първи. Разглеждани по този начин, сексуалните нужди, макар и примитивни, изглеждаха съвсем обясними и Бразил направи всичко възможно да не им се подчини.