— Означава — отвърна Панеса, като натисна едно копче и голям екран се разви от тавана, — че последните четири от петте основни истории, които ти направи, бяха излъчени по телевизията в нощта, преди да се появят във вестника. Показваха ги в новините в единайсет часа.
Издателят натисна друго копче и включи видеото.
— След това радиопрограмите се заемат с тях на сутринта, преди повечето хора да успеят да прочетат това, което сме отпечатали на първа страница.
Бразил скочи от стола си, ужасен и изпълнен с убийствен гняв.
— Не може да бъде! Когато съм навън из улиците, около мен дори няма никой! — възкликна той със стиснати юмруци.
Панеса насочи дистанционното и лицето на Уеб изпълни стаята.
— … в интервюто, дадено изключително за Канал три, каза, че се връща на мястото на катастрофата нощем, седи в колата си и плаче. Джонсън върна значката си тази сутрин и спомена, че би предпочела и тя да е загинала при инцидента…
Панеса погледна към Бразил. Младокът не можеше да проговори. Яростта му към Уеб прерасна в омраза към целия свят. Минаха минути, преди репортерът да се овладее.
— Това след моя материал ли беше? — запита той, макар да знаеше отговора.
— Преди — отговори Панеса, като го наблюдаваше внимателно и преценяваше. — В нощта, преди да го отпечатаме. Както и всички следващи. Последна беше историята с кмета. Знаем, че думите на Сърч бяха изтървани случайно и няма начин Уеб да знае за тях, освен ако не подслушва кабинета на кмета.
— Не може да бъде! — кипна Бразил. — Вината не е моя!
— Не става дума за вина — сериозно каза Панеса. — Трябва да стигнеш до дъното на историята. Веднага. Вече сме пострадали достатъчно.
Панеса загледа как Бразил изфучава от стаята. Издателят имаше среща, но остана зад бюрото си и започна да диктува писма, наблюдавайки Анди през стъклото. Младежът гневно отвори чекмеджето на бюрото си, изрови някаква кутия изпод него и започна да хвърля бележници и други лични вещи в куфарчето си. После изхвърча от залата на репортерите, сякаш не възнамеряваше да се върне обратно.
Панеса вдигна телефона.
— Свържи ме с Вирджиния Уест — нареди той на секретарката си.
Аксъл се вторачи в Бразил, като се чудеше какво става. Имаше известни подозрения. Знаеше за Уеб и бе чувал за изтичането на информация, затова не обвиняваше Анди, че е обезумял. Аксъл не можеше да си представи как би реагирал, ако му се случеше същото нещо. Някой да открадне брилянтните му мисли и анализи. Господи. Горкото момче.
Бренда Бонд също беше наясно с хаоса. Работеше върху един компютър, който напоследък се повреждаше редовно, защото идиотът репортер, пишещ на него, вечно натискаше странна комбинация от клавиши и се изключваше от системата или превръщаше думите си в йероглифни знаци. Бонд изпита странно усещане, когато влезе в систем мениджъра. Беше й адски трудно да се съсредоточи.
Уест стоеше зад бюрото си и се мъчеше да закопчае куфарчето си, да постави капачката върху недопитото си кафе и да опакова кифлата си. Изглеждаше разтревожена и нервна, докато Панеса й говореше по телефона.
— Имаш ли представа къде е отишъл? — запита тя.
— Може би вкъщи? — отвърна Панеса. — Той живее с майка си.
Уест погледна отчаяно към часовника. След минута и половина трябваше да е в кабинета на Хамър. Нямаше начин да накараш шефката да почака, да закъснееш или да не се появиш. Уест затвори куфарчето и пъхна радиото в калъфа на колана си. Чувстваше се объркана.
— Ще направя каквото мога — обеща тя на Панеса. — За съжаление тази сутрин трябва да се явя в съда. Предполагам, че той просто има нужда да се поуспокои. Веднага щом се стегне, ще се върне. Анди не е от хората, които се оттеглят.
— Надявам се, че си права.
— Ако не се появи, докато се върна, ще започна да го търся — каза тя.
— Добра идея.
Уест се надяваше, че Джони Мартино ще се признае за виновен. Хамър не таеше подобни надежди. Беше в настроение да предизвиква неприятности. Всъщност доктор Кейбъл й бе направил услуга. Беше запалил няколко искрици гняв и колкото по-ярки ставаха те, толкова повече мъглата на депресията и мъката се вдигаше. Хамър вървеше бързо с куфарче в ръка и слънчеви очила на главата. Тя и Уест влязоха в гранитната сграда на съда, построена през 1897 и следователно по-стара от повечето постройки в града. После зачакаха заедно с останалите хора пред рентгена.