— Има и картинки.
Тя махна с ръка и се засмя.
— Видя ли?
Бразил замълча.
— А защо, по дяволите, живееш чак в „Дейвидсън“? — попита Уест.
— Там ходих на училище.
— Сигурно си доста умен.
— Справям се.
Лъскавата „Краун Виктория“ зави по улица „Мейн“, която беше най-голямата в очарователното университетско градче. Къщите бяха елегантни, тухлени и украсени с бяло дърво, покрити с бръшлян и с широки порти. Уест също бе израснала вън от Шарлът, но в различна посока — там, където нямаше почти нищо, освен червеникава глина и безкрайни ниви. Семейството й нямаше достатъчно пари, за да я пратят в колеж като „Дейвидсън“, а и резултатите от изпитите й в училище не биха могли да впечатлят никого. Колежът на Бразил беше нещо като Принстън и другите лъскави места, за които Уест само беше чела.
— Докато все още сме на тази тема — обади се Уест, — не си спомням да съм чела някакви полицейски статии от теб.
— Днес е първият ми ден като криминален репортер.
Тя не можа да сдържи нарастващото си удивление от младежа, когото й бяха окачили тази вечер. Някакво куче залая и се затича след колата й. Внезапно заваля силно.
— А какво си правил цяла година? — продължи тя разпита си.
— Клюките от телевизията — допълни Бразил автобиографията си. — Много наднормени часове. Много истории, от които никой не се интересува.
Той махна с ръка напред и свали предпазния колан.
— Ето онази там.
— Не трябва да си сваляш колана, докато не съм спряла колата. Правило номер едно — каза Уест и паркира на непавирания, изровен частен път.
— Защо ме караш да се преобличам? Имам право… — най-после се престраши Бразил.
— Хора, които се издокарват в униформа като твоята, често стават жертва на убийство — прекъсна го Уест. — Правило номер две. Нямаш право. Не и с мен. Не искам никой да си мисли, че си ченге. Не искам никой да мисли, че си мой партньор. Въобще не искам да се занимавам с това. Разбра ли?
Къщата на Бразил не беше боядисвана толкова отдавна, че цветът й вече не си личеше. Вероятно някога в миналото е била бледожълта или бяла, но сега основният цвят бе сиво. Напуканата боя се лющеше като на нещастна стара жена с болна кожа. На пътя беше паркиран стар, ръждясал кадилак. Уест реши, че който и да живееше тук, нямаше вкус, пари или време за ремонти и градинарство. Бразил ядосано отвори вратата на колата и събра нещата си. Изкушаваше се да каже на надутата началничка да се пръждоса по дяволите и никога вече да не се връща, но БМВ-то му беше все още в Шарлът и прибирането му щеше да го затрудни. Той се наведе и се вгледа в нея.
— Баща ми беше ченге — съобщи й той и затръшна вратата.
Уест е типичен полицейски шеф, въобще типичен човек, който се е сдобил с някаква власт, ядосваше се Бразил, докато отиваше към къщата. Не й пукаше и не искаше да помогне на начинаещите. Жените можеха да са ужасни, сякаш не искаха никой да се представи добре, защото никой не се е отнасял добре с тях, когато самите те са започвали. Или пък искаха да си го върнат, като тормозят невинни младежи, които дори не са виждали преди. Бразил си представи Уест в мрежата като зловещ паяк, който очаква да нанесе смъртоносния си удар. Но той можеше да се справи с нея.
Бразил отключи предната врата на къщата, в която беше живял през целия си живот. Вътре разкопча униформената риза и се огледа, внезапно осъзнал грозотата на мрачната и потискаща всекидневна с евтини мебели и покрит с петна мокет. Мръсни пепелници и чинии се търкаляха навсякъде, от грамофона долиташе госпъл. Слушаната милиони пъти „Колко си прекрасен“ на Джордж Бевърли Ший стържеше неприятно. Бразил отиде до старата стереоуредба и нетърпеливо я изключи.
— Мамо? — извика той.
Анди започна да разтребва, упътвайки се към мърлявата, овехтяла кухня, където мляко, доматен сок и сирене бяха оставени небрежно на масата от някой, който не си бе направил труда да почисти или да скрие празната бутилка от евтина водка. Бразил натопи чиниите в гореща вода и изнервено разкопча колана на панталона си. Погледна към излъсканата и блестяща табелка с името си. Опипа закачената на верижка свирка. За секунда очите му се изпълниха с тъга, която не можеше да си обясни.
— Мамо? — извика той отново. — Къде си?