Тъй като беше съдия от Върховния съд, тя можеше да прекъсва заседанията на всеки двайсет-трийсет минути или чак до следобед, ако нуждата й бе много силна или просто решеше така. Можеше да си докара и портативен клозет, ако иска. Но това, което не би направила никога в живота си, бе да прекъсне изслушването на някой случай, след като вече е започнала с него, защото преди всичко тя беше добре възпитана жена, израснала в къща отпреди Гражданската война и завършила Кралския колеж. Съдия Бовайн бе твърда, но никога груба. Не понасяше глупаци или хора без класа и никой не можеше да я обвини, че маниерите й са по-малко от безукорни. Всъщност за нея не съществуваше по-важно нещо от маниерите.
Заместник-прокурорът Понд се поколеба. Хамър пак се бе отнесла в мислите си. Уест изглеждаше притеснена. Седалките бяха твърди и облегалката притискаше неприятно полицейския й колан и кръста. Потеше се и чакаше пейджърът й да звънне. Бразил очевидно бе прекалено разстроен. Тя го усещаше, но не знаеше защо или пък как да му помогне.
— Господин Понд — каза съдийката. — Продължете, моля.
— Благодаря ви, Ваша Чест. В онази нощ, на двайсет и втори юли, господин Антъни продал крек на полицай, действащ под прикритие.
— Полицаят в залата ли е? — запита Бовайн и се вгледа в морето отрепки пред себе си.
Мънго се изправи. Уест се обърна назад и се вцепени, когато видя кой предизвиква суетенето. О, Господи, не отново! Мрачните й предчувствия се задълбочиха. Хамър си спомни как Сет й бе донесъл закуската в леглото една сутрин. На таблата лежаха ключове. Новият „Триумф Спитфайър“ беше зелен с полирани дървени части. Тогава тя беше сержант с много свободно време, а той — богат син на строителен предприемач. Далеч в миналото те ходеха на дълги разходки с колата и си правеха пикници. Тя се прибираше у дома от работа и къщата бе изпълнена с музика. Кога Сет спря да слуша Бетовен, Моцарт и Бах и започна да гледа телевизия? Кога реши, че иска да умре?
— Обвиняемият, господин Антъни — започна Мънго, — седеше на одеяло в храстите, които господин Понд току-що описа. С него имаше още две лица. Пиеха бира. Между тях имаше и дузина варени раци в кафява хартиена кесия.
— Дузина? — запита съдийката. — Вие преброихте ли ги, детектив Мънго?
— Повечето бяха изядени, Ваша Чест. Казаха ми, че е имало толкова отначало. Когато погледнах, бяха само три.
— Продължавайте — каза Бовайн.
Търпението й към този глупак от утайката на обществото бе обратнопропорционална на пълнещия се пикочен мехур. Тя отпи нова глътка вода и се замисли какво да обядва.
— Обвиняемият, господин Антъни, ми предложи да ми продаде малко крек за петнайсет долара — продължи Мънго.
— Глупости — обади се Антъни. — Предложих ти само един шибан рак, човече.
— Господин Антъни, ако не замълчите, ще ви обвиня в неуважение към съда — предупреди Бовайн.
— Беше рак. Единственият път, в който използвах думата „крек13“, беше, когато му казах да си го разчупи сам.
Мънго каза:
— Ваша Чест, попитах обвиняемия какво има в кесията и той съвсем ясно ми отговори: „Крек“.
— Не е вярно — възрази Антъни и се опита да се приближи към съдията, но общественият защитник го задържа, като го хвана за ръкава.
— Вярно е — каза Мънго.
— Не е!
— Вярно е.
— Не.
— Ред в съда! — нареди Бовайн. — Господин Антъни, още едно избухване и…
— Позволете ми поне веднъж да разкажа и моята история — не млъкна Антъни.
— За тази цел имате адвокат — строго каза съдийката, която започваше да усеща напрежение от голямото количество вода и безпокойството си.
— О, така ли? Тоя лайнар? — запита Антъни и хвърли презрителен поглед към безплатния си адвокат.
Съдебната зала се оживи и зашумя. Понд не очакваше подобно нещо тази сутрин. Щеше да стане нещо и никой не възнамеряваше да го пропусне. Хората се побутнаха и правеха тихи облози. Джейк от третия ред се обзаложи, че Антъни ще потегли към затвора. Шонти, две редици пред него, заложи парите си на ченгето в смачкан раиран костюм. Тя вярваше, че полицаите винаги печелят. Куик, седнал назад, реши да не участва в залаганията, тъй като се упражняваше да прави бързи движения с ръка, сякаш вадеше нож. Още при първа възможност задникът, който го натопи, щеше да си плати. Да доносничи за него по този начин. Ама че безобразие.