— Не ми викайте госпожо! — размаха пръст госпожа Мартино. — Момчето, което обра всички онези невинни хора, е мой син. Затова имам право да кажа каквото, по дяволите, мисля. Познавам тези жени — каза тя и им се поклони. — Рискуваха живота си, за да помогнат на нещастните хора, когато моят ужасен син ги заплашваше с пистолет, купен от някакъв търговец на наркотици. Е, ще ви кажа нещо.
Уест, Хамър, Понд и всички останали в съдебната зала се заслушаха в госпожа Мартино с интерес. Съдийката реши, че е най-добре да седне и да опита да се сдържи. Госпожа Мартино бе чакала през целия си живот за своя ден в съда и сега се заразхожда като опитен адвокат. Радиорепортерът Тим Никс записваше всичко. Кръвта му шумеше в ушите. Тази история бе невероятна.
— Позволете ми да ви кажа нещо, съдия — продължи госпожа Мартино. — Познавам играта, когато я видя. Всеки път, когато можехте да освободите тези две нещастни дами, вие отказвахте, започвахте други дела, мотаехте ги нарочно.
Тя поклати глава и разпери ръце.
— Защо се държите така с хора, които помагат и се опитват да променят нещата там отвън? Това е позорно. Точно това е думата: „позор“!
— Госпожо, моля ви, седнете… — опита отново съдийката.
Джони Мартино бе докаран от затвора в оранжев гащеризон. Той вдигна дясната си ръка и се закле да каже истината за пореден път в живота си. Хамър седна изправено, изпълнена с възхищение към госпожа Мартино, която не възнамеряваше да млъкне. Всъщност сега, след появата на сина й, тя тъкмо се готвеше да започне. Уест си мислеше развълнувано как ли проклетата съдийка щеше да се измъкне от пълно унищожение. Ха! Уест потисна смеха си и внезапно усети, че е на ръба на истерията и я залива гореща вълна. Понд се усмихна, а репортерът Никс записа светкавично всичко.
— Искате да седна, така ли? — запита госпожа Мартино и пристъпи още по-близо към съдийския подиум. — Тогава ще ви посъветвам нещо. Постъпете както трябва. Изслушайте веднага делото на Джони, чуйте лъжливия, крадлив негодник. После освободете чудесните, смели дами, за да излязат навън и да продължат да спасяват живота на хората и да помагат на онези, които не могат да си помогнат сами, да ни закрилят от злото.
— Госпожо, ще разгледам делото — опита да обясни Бовайн. — Това правим…
Госпожа Мартино бе непоклатима. Тя се извърна и погледна към Джони.
— Кажете ми сега — размаха тя ръце към залата. — Има ли в залата някой, който държи да изпревари тези самопожертвувателни дами? — запита тя, като се огледа и не видя вдигната ръка. — Говорете! — извика госпожа Мартино, после продължи: — Добре тогава. Искаме ли да освободим тези жени?
Всички в съдебната зала я подкрепиха с ръкопляскания и викове в чест на Батман и Робин, които не можеха да направят нищо, освен да седят и гледат очаровани.
— Джони Мартино, признавате ли се за виновен за десет грабежа със смъртоносно оръжие? — запита заместник-прокурорът.
Съдия Бовайн седеше със стиснати зъби и кръстосани крака и не смееше да помръдне.
— Виновен — смотолеви Джони Мартино.
— Какво казва щатът — прошепна с мъка съдийката.
— Господин Мартино се качил е автобус на „Сивата хрътка“14 на единадесети юли в един часа на обед — резюмира Понд. — Обрал десет пътници с насочено срещу тях оръжие. После бил заловен и задържан от началник Джуди Хамър и заместник-началник Вирджиния Уест…
— Браво, Батман! — изкрещя някой.
— Робин!
Аплодисментите започнаха отново. Съдия Бовайн не можеше да понесе повече. Би могла да извика шерифа да въдвори ред, но другите й тревоги бяха по-спешни. Беше се държала учтиво, с добри маниери, а бе загубила контрол върху съдебната зала. Това се случваше за първи път. Някой трябваше да плати. И това щеше да е проклетото копеле, предизвикало цялата история с качването си в дяволския автобус.
— Щатът е съгласен да произнесе присъда по десетте обвинения — обяви тя бързо. — Обвиняемият има криминално досие отпреди и ще получи за всяко от десетте обвинения присъда от минимум седемдесет месеца или деветдесет и три месеца максимум, което прави общо седемстотин месеца минимум или деветстотин и тридесет месеца максимум. Съдът се оттегля до един часа — завърши Бовайн, като хвана робата си с ръка и излетя от залата.
Мартино започна да проверява наум сметката на Бовайн.
Репортер Никс се понесе към улица „Саут Макдауъл“, където се помещаваше радиото. Рядко в тяхната станция се получаваха истински новини и вълнуващи истории, сякаш хората, които слушаха кънтри музика не гласуваха и не се интересуваха от престъпността или пък не искаха търговците на дрога да са в затвора. Цялата работа беше, че никой от градските управници не се сещаше за Никс, когато ставаше нещо. Но днес бе неговият ден. Той изфуча от колата си с такава скорост, че му се наложи да се връща обратно два пъти, за да си вземе бележника и да заключи вратата.