Глава двадесет и втора
Сензационната съдебна драма с двете обичани и уважавани полицайки, седнали на първия ред и разигравани от злобната съдийка, се понесе в ефира. Новината се понесе из Каролина. Дон Аймъс я украси, както си знае, а Пол Харви довърши историята.
Хамър тичаше към болницата и обратно и не чу нищо, а Уест обикаляше из улиците на Шарлът и търсеше Бразил, който бе изчезнал от четвъртък. Сега бе събота сутрин.
Пакър бе на двора с кучето си, когато Уест се обади. Той се завлече до телефона раздразнен и объркан. Не бе чул и дума от Анди. В Дейвидсън госпожа Бразил хъркаше на канапето във всекидневната, а по телевизията гърмеше службата на Били Греъм. Телефонът звънеше безспирно. На масата за кафе лежаха препълнен пепелник и празна бутилка от водка. Уест мина покрай сградата на вестника и затвори мобифона си гневно.
— По дяволите! — изруга тя. — Анди! Не прави глупости!
Госпожа Бразил едва отвори очи. Успя да се надигне, тъй като й се стори, че чува нещо. Църковен хор в сини роби и златни украшения славеше Бога. Вероятно шумът бе дошъл оттам. Тя се протегна към чашата си. Ръцете й трепереха жестоко, докато довършваше започнатото предишната нощ. Госпожа Бразил се отпусна обратно на възглавницата. Вълшебното питие затопли кръвта й и я отнесе нанякъде. Тя отпи отново и осъзна, че горивото й свършва, а наоколо няма нищо друго, освен бакалница. Предполагаше, че оттам може да си купи бира или вино. Къде ли беше Анди? Дали не е отишъл някъде, докато тя спеше?
Настъпи нощ. Уест си остана у дома. Не искаше да вижда никого. Сърцето й бе стегнато от тревога и не можеше да седи дълго време на едно място или да се съсредоточи. Райнс звънна няколко пъти, но само телефонният секретар прие обажданията му. Изглежда, Бразил бе изчезнал. Уест не можеше да мисли за нищо друго. Това беше пълна лудост. Знаеше, че той не би направил нищо глупаво. Но непрестанно в мислите й се появяваха ужасите, на които бе ставала свидетел по време на работа.
Беше виждала умрели от свръхдоза наркотик, самоубийци с огнестрелно оръжие, които биваха открити чак през следващия ловен сезон. Представяше си коли, покрити от загадъчните води на езера и реки, докато пролетното топене или проливни дъждове не изкарваха от тях онези, които бяха решили да прекратят живота си.
Дори Хамър въпреки всичките си проблеми и заетостта си се свърза с Уест няколко пъти, загрижена за техния млад приятел. До момента Хамър бе прекарала уикенда в болницата. После бе повикала синовете си, докато баща им потъваше все по-дълбоко в долината на сенките. Очите му гледаха невиждащо към жена му, когато тя влизаше в стаята, а и въобще не можеше да проговори.
Мислите му бяха накъсани. През главата му прелитаха неясни спомени и чувства, които не успяваше да изрази. Беше отслабнал, упоен и окичен със системи. По време на кратките съзнателни моменти през деня, когато можеше да сподели с Хамър достатъчно, за да може тя да разтълкува намеренията му, болката го приковаваше към леглото, безмълвен и измъчен. Гледаше през сълзи към единствената жена, която някога бе обичал. Чувстваше се адски изморен и ужасно съжаляваше. Бе имал достатъчно време да мисли.
Съжалявам, Джуди. Не направих нищо свястно, откак се познаваме. Прочети мислите ми, Джуди. Не мога да говоря, толкова съм скапан. Режат ме непрекъснато и вече не знам какво е останало от мен. Наказах те, защото не можех да те възнаградя. Обаче го разбрах прекалено късно. Исках да се грижиш за мен. Погледни ме сега. Чия е вината все пак? Не твоя. Иска ми се да подържиш ръката ми.
Хамър седеше на същия стол и наблюдаваше съпруга си, за когото бе омъжена от двайсет и шест години. Ръцете му бяха завързани отстрани, за да не може да извади системите си. Лежеше на една страна, цветът му бе измамно добър и се дължеше на кислорода, който вкарваха в него. Хамър намери това за иронично. Сет бе привлечен към нея от силата и независимостта й, а после я бе намразил заради тях. Искаше да го хване за ръката, но той бе прекалено крехък, неподвижен и накичен с маркучи, ремъци и превръзки.