Тя се наведе към него и положи ръка върху неговата. Замъглените му очи премигнаха и се загледаха в нея сънливо. Хамър бе сигурна, че макар и подсъзнателно, той усеща присъствието й тук. Надали осъзнаваше много повече от това. Скалпели и бактерии бяха унищожили хълбоците му, а сега скапваха корема и бедрата му. Вонята беше ужасна, но Хамър вече не я забелязваше.
— Сет — каза тя с тихия си, властен глас. — Знам, че не ме чуваш, но ако случайно това стане, искам да ти кажа нещо. Синовете ти идват насам. Ще пристигнат следобед и веднага ще дойдат в болницата. Аз също ще остана тук. Всички ние сме адски притеснени за теб.
Той премигна и я погледна. Не помръдваше, докато вдишваше кислорода, а мониторите регистрираха кръвното налягане и пулса му.
— Винаги съм те обичала — продължи тя. — По свой собствен начин. Но отдавна осъзнах, че ти ме искаше, за да ме промениш. А аз те исках, защото се надявах да си останеш същият. Глупаво, нали?
Тя замълча за момент, а сърцето й трепна, когато усети, че очите му са приковани в нея.
— Можехме да направим много неща по различен начин. Но сега трябва да ти простя и да простя на себе си. А и ти трябва да простиш на мен и на себе си.
Сет бе съгласен с това и му се искаше да може да й покаже по някакъв начин какво мисли и чувства. Тялото му обаче бе като повредена или останала без батерии машина. Той размърда мозъка си, но нищо не стана. И всичко това, защото бе пиянствал в леглото си и си бе играл с пистолета, за да я накаже.
— Ще започнем отново — каза Хамър, като преглътна сълзите си. — Съгласен ли си, Сет? Ще оставим това зад себе си и ще се поучим от него. Ще продължим напред.
Хамър усети, че й е адски трудно да говори.
— Вече не е важно защо сме се оженили. Ние сме приятели, партньори. Не съществуваме, за да създаваме поколение или да изживяваме безкрайни сексуални фантазии един за друг. Заедно сме, за да си помагаме, когато остаряваме, и да не се чувстваме самотни. Приятели — завърши тя и го хвана за ръката.
От очите на Сет потекоха сълзи. Това бе единственият знак, че я е разбрал. Хамър не издържа и също избухна в сълзи. Плака около половин час, докато жизнените сили бързо напускаха Сет. Отровата на стрептококите го превземаше, без да се страхува от антибиотиците, имуноглобулина и витамините, вкарвани в нещастния пациент. С невероятна скорост той се превръщаше в труп.
Ранди и Джъд влязоха в болничната стая в шест без петнайсет и не го завариха в съзнание. Сет не разбра, че стоят до леглото му, но мисълта, че искаха да го видят, му бе достатъчна.
Уест мина покрай „Кадилак грил“, „Джазбоун“ и накрая се отправи към Дейвидсън, като реши, че Бразил може да се крие вкъщи и да не вдига телефона. Отби към дома му и разочаровано установи, че само вехтият кадилак е паркиран отпред. Тя излезе от полицейската кола и тръгна по пътеката, обраснала с плевели. Натисна звънеца няколко пъти, после почука. Накрая вбесено удари по вратата с полицейската си палка.
— Полиция! — извика тя високо. — Отворете!
Това продължи известно време и най-после госпожа Бразил надникна да види какво става. Тя се опря на рамката на вратата, за да се задържи.
— Къде е Анди? — попита Уест.
— Не съм го виждала — отговори майка му, като притисна ръка към челото си и се намръщи. — Предполагам, че е на работа — измърмори тя.
— Не, не е. И от четвъртък не е бил — каза Уест. — Сигурна ли сте, че не се е обаждал тук?
— Спях.
— Ами телефонният секретар? Проверявали ли сте го? — запита Уест.
— Той си заключва стаята — отговори госпожа Бразил, която нямаше търпение да се върне на канапето си. — Не мога да вляза вътре.
Уест, макар и да не носеше кочана с инструментите си, все пак можеше да проникне почти навсякъде. Тя свали топката на вратата и влезе в стаята на Анди след минута. Госпожа Бразил се върна във всекидневната и просна подутото си, отровено тяло на канапето. Не искаше да влиза в стаята на сина си. Той й бе забранил това още преди години, когато я беше обвинил, че е откраднала някакви пари от портфейла, скрит между чорапите му. После я бе обвинил, че рови из документите му, че е съборила шампионската му купа по тенис, като я е нащърбила ужасно и е отчупила малкото човече.
Червената лампичка на телефонния секретар, поставен до спретнато оправеното легло с проста зелена покривка, светеше. Уест натисна бутона, за да чуе съобщенията, и огледа рафтовете, отрупани със сребърни и месингови купи от спортни състезания, и закачените с кабарчета по стените грамоти и дипломи. Чифт кожени маратонки „Найк“ лежаха под стола. Видът им накара Уест да настръхне. За момент тя се почувства отчаяна и ужасно разтревожена. Представи си как Анди я гледа със сините си очи. Припомни си гласа му по радиото и странния начин, по който опитваше кафето с език, макар тя да му бе казвала хиляди пъти, че не така се пробва дали нещо е горещо или не. Първите три обаждания на телефонния секретар бяха изпълнени с мълчание.