— Ей — започваше третото. — Аксъл е. Имам билети за Брус Хорнсби…
Уест натисна копчето.
— Анди? Пакър е. Обади ми се.
Тя отново натисна копчето и чу собствения си глас. Превъртя напред и попадна на още две мълчаливи обаждания. Отвори вратата на гардероба и паниката й се засили, когато вътре не намери нищо. Влизайки и ролята си на ченге, тя провери чекмеджетата и те също се оказаха празни. Анди бе оставил в стаята компютъра и книгите си и това задълбочи объркването и тревогата й. Това бяха най-любимите му неща. Не би ги изоставил, освен ако не бе започнал някакъв самоунищожителен поход. Уест погледна под леглото, вдигна матрака и огледа всеки сантиметър от стаята. Не можа да намери пистолета, който му бе дала.
Тя прекара по-голямата част от нощта, шофирайки из града, като попиваше потта от лицето си, гълташе хапчета и включваше и изключваше климатика в зависимост от горещите и студени вълни, които я заливаха. На улица „Саут Колидж“ тя премина бавно покрай хората, загледани мрачно един в друг, сякаш очакваше, че Анди внезапно се е превърнал в един от тях. Позна Пойзън, младата проститутка от касетата на Мънго, която се разхождаше по тротоара, пушеше и очевидно се радваше, че я наблюдават. Пойзън загледа тъмносинята полицейска кола с враждебен, стъклен поглед, на който Уест отвърна твърдо. Тя си помисли за Бразил и любопитството му към тези хора и това, което ги бе направило такива.
Те правят избора си. Винаги му бе повтаряла това и самата тя вярваше, че е права. Но все пак завиждаше на наивността на Анди и невинния му, ясен поглед върху нещата. Той наистина виждаше живота с мъдрост, равна на нейната, но неговата бе родена от уязвимостта, а не от опита, който понякога намаляваше съчувствието на Уест и скриваше чувствата й зад множество твърди пластове. Нейното състояние съществуваше от дълго време и най-вероятно бе необратимо. Уест смяташе, че ако ежедневно се сблъсква с най-ужасните неща в живота, човек стига до точка, от която няма връщане. Бяха я били и стреляли по нея и тя беше убивала. Беше пресякла границата. Тя имаше мисия, а нежните, топли части от живота бяха за другите.
На улица „Трайън“ тя спря на светофара пред „Дженкс“, друго от любимите й места за закуска. Телма можеше да направи чудеса с пържоли и баници, а и кафето беше добро. Уест се загледа напред, почти на няколко пресечки от себе си, и позна формата на тъмната кола и овалните й стопове. Още не беше достатъчно близо, за да види номера, но щеше да направи нещо по въпроса.
Светофарът светна зелено и Уест натисна газта на мощния форд. След секунди се озова точно зад старото БМВ. Сърцето й трепна, когато видя регистрационния номер. Тя натисна клаксона и му махна, а Бразил продължи напред. Уест го последва и свирна отново, но той очевидно не възнамеряваше да й обърне внимание. Тя последва лъскавата, хромирана броня към центъра на града. Бразил знаеше, че тя е зад него, но нарочно не спря. Той нагло отпи солидна глътка от бирата, която стискаше между краката си. Наруши закона пред заместник-началничката на полицията. Знаеше, че тя го вижда, но не му пукаше.
— Мръсно копеле — изруга Уест и включи лампите на колата си.
Бразил изфуча напред. Уест не можа да повярва на очите си. Как можа проклетото хлапе да постъпи по тоя тъп начин?
— О, по дяволите! — отново изруга тя и включи сирената.
Бразил бе участвал в преследвания, но никога в ролята на беглеца. Обикновено седеше до Уест на предната седалка. Той отпи нова глътка от бирата, после си помисли, че има нужда от още една, затова реши да се върне обратно. Хвърли празната кутия на задната седалка и тя изтрака на пода при другите. Разваленият му скоростомер поддържаше вярата му, че се движи с около петдесет и пет километра в час.
Всъщност шофираше с над деветдесет, когато отби към магистралата. Уест упорито го последва, като тревогата и гневът й нараснаха още повече. Ако се обадеше за подкрепление, Бразил щеше да бъде съсипан. Дните му като ченге щяха да приключат безславно, а истинските му неприятности тепърва да започнат. На всичкото отгоре нямаше гаранция, че видът на още ченгета щеше да го накара да спре. Можеше напълно да откачи. Можеше да се почувства отчаян, а Уест знаеше как това би могло да завърши. И преди бе виждала подобни финали — смачкан метал, счупени стъкла, кръв и черни чували за трупове на път към моргата.