Скоростта му стигна сто и четиридесет километра в час. Бразил я поддържаше упорито, а Уест решително го гонеше с включени лампи и сирена. Въпреки замаяното си състояние Анди осъзна, че Уест не бе повикала подкрепления. Щеше да я чуе по радиото, а и патрулните коли щяха да са се появили досега. Не знаеше дали това трябва да го накара да се чувства по-добре, или по-зле. Вероятно тя не го взимаше на сериозно. Никой не се отнасяше сериозно към него и така щеше да си остане за в бъдеще. И всичко това заради Уеб, заради несправедливостта и безсърдечността на хората.
Бразил отби към изхода към „Сънсет Роуд“ и започна да намалява. Беше свършено. Имаше нужда от бензин. Бездруго преследването си имаше граници. Вече можеше да спре. Депресията го завладя с пълна сила и го прикова към седалката. Той паркира в края на банкета, далеч от минаващите огромни камиони. Загаси двигателя, облегна се назад и затвори очи, очаквайки наказанието си. Уест нямаше да му прости. Тя беше в униформа и с оръжие и над всичко — твърдо и нелюбезно ченге. Нямаше значение, че са били партньори, стреляли са заедно и са си говорили за разни неща.
— Анди — извика тя и почука с пръст по стъклото му. — Излез — нареди тя на нарушителя на закона.
Бразил изморено се измъкна от колата, която баща му бе обичал толкова много. Свали якето на баща си и го хвърли на задната седалка. Навън бе почти двайсет и пет градуса. Пеперуди и комари се въртяха под ярките светлини на уличните лампи. Бразил бе мокър от пот. Той пъхна ключовете в джоба на тесните си джинси, които според Мънго доказваха престъпните наклонности на Анди. Уест насочи лъча на фенера си към задния прозорец и освети бирените кутии на пода. Преброи единайсет.
— Всичките ли изпи тази вечер? — попита тя, докато той затваряше вратата.
— Не.
— Колко изпи?
— Не съм ги броил — отвърна той, като я гледаше враждебно.
— Винаги ли бягаш от полицейски коли със запалени лампи и сирени? — гневно попита тя. — Или тази вечер имаше специална причина за това?
Бразил отвори задната врата на БМВ-то и ядосано грабна от седалката една тениска. Без да проговори, свали мокрото си поло и облече тениската. Уест никога не го бе виждала полугол.
— Трябва да те заключа — каза тя неубедително.
— Давай — отвърна Анди.
Ранди и Джъд Хамър долетяха на летище „Шарлът“ с четиридесет и пет минути разлика. Майка им ги посрещна при лентата за багаж. И тримата бяха сериозни и притеснени. Потеглиха към болницата, без да се бавят. Хамър ужасно се радваше да види синовете си и стари спомени нахлуха в мислите й. Ранди и Джъд бяха наследили фините кости и правилните бели зъби на майка си. Бяха благословени с проницателните й очи и остър интелект.
От Сет бяха получили четирицилиндровите си двигатели, които ги придвижваха бавно напред без солидна мощност и възможност. Ранди и Джъд бяха доволни просто да съществуват и за никъде не бързаха. Радваха се на мечтите и редовните си клиенти в ресторантите, където работеха от време на време. Бяха щастливи с разбраните си жени, които ги обичаха. Ранди се гордееше с ролите си във филми, които никой не беше гледал. Джъд се въодушевяваше от баровете с джаз, където групата му свиреше понякога и удряше барабаните със страст, независимо дали публиката се състоеше от десет човека или над сто.
Странното бе, че човекът, който не можеше да се примири с ограничените постижения на синовете й, не бе енергичната им майка. Сет бе този, който се чувстваше засрамен и недоволен. Баща им не ги разбираше и се отнасяше с тях прекалено строго, така че в крайна сметка синовете му бяха изчезнали далеч от него. Разбира се, Хамър беше наясно с положението. Омразата на Сет към синовете им бе всъщност омраза към самия себе си. Не беше нужно да си кой знае колко умен, за да осъзнаеш това. Но познаването на причината не променяше нещата. Бе нужна истинска трагедия, смъртоносна болест, за да се събере най-после семейството.
— Мамо, държиш ли се? — запита Джъд, който седеше зад нея и масажираше раменете й, докато пътуваха.
— Опитвам се.