Хамър преглътна затруднено, когато Ранди я загледа загрижено от предната седалка.
— Е, аз всъщност нямам никакво желание да го видя — каза Ранди и помириса цветята, които бе купил за баща си от летището.
— Това е разбираемо — отвърна Хамър и премина в другата лента.
Дъждът започна отново.
— Как са бебетата ми? — попита тя.
— Страхотно — отговори Джъд. — Бенджи се учи да свири на саксофон.
— Нямам търпение да го чуя. А Оуен?
— Още не е достатъчно пораснала за инструменти, но има слух. Всеки път, когато чуе музика, започва да танцува със Спринг. Ще умреш от смях, като я видиш. Невероятна е.
Спринг бе майката на Оуен — художничка от Гринич Вилидж, с която Джъд живееше от осем години. Нито един от синовете на Хамър не бе женен. И двамата имаха по две деца и полицейската началничка обожаваше всяка златна косичка по малките им прекрасни глави. Най-неприятната й мисъл бе, че те растат в далечни градове и прекалено рядко виждат прочутата си баба. Хамър не искаше да е човек, за когото те щяха да говорят след години, но когото никога не са познавали истински.
— Смит и Фен искаха да дойдат — каза Ранди и погали майка си по ръката. — Всичко ще се оправи, мамо — добави той и усети нов изблик на омраза към баща си.
Уест не знаеше какво да прави със затворника си. Бразил седеше отпуснато на седалката и очевидно не съжаляваше за станалото. Отказваше да я погледне в очите, а седеше вторачен в прозореца и мушиците по него. Наблюдаваше шофьорите на камиони в остри каубойски ботуши и джинси, облегнати на кабините, с вдигнат на стъпалото крак, които палеха цигарите си с жестовете на мъжа от рекламата на „Марлборо“.
— Имаш ли цигари? — обърна се той към Усет.
Тя го изгледа, сякаш се съмняваше, че си е загубил ума.
— Забравѝ — каза тя.
— Искам цигара.
— Да бе. Никога в живота си не си пушил, а аз няма да съм причината да започнеш сега — отвърна Уест, която също умираше от желание да запали.
— Не знаеш дали съм пушил цигари или марихуана, или каквото ще да е — каза той мрачно. — Мислиш си, че знаеш всичко. А всъщност не е така. Ченгета. С малки ограничени мозъци.
— Така ли? Мислех, че и ти си ченге. Или и от това реши да избягаш?
Той се загледа нещастно през страничния прозорец.
Уест го съжали, макар да му беше ужасно ядосана. Искаше да узнае какво точно бе станало.
— Какво, по дяволите, те прихвана? — опита друга тактика тя.
Бразил не отговори.
— Опитваш се да съсипеш живота си ли? Ами ако някое друго ченге те беше видяло преди мен? — сериозно запита Уест. — Имаш ли представа в какви неприятности щеше да се забъркаш?
— Не ми пука — отговори той с треперещ глас.
— О, да, пука ти. Я ме погледни!
Бразил остана вторачен навън. Очите му се замъглиха, докато гледаше неясните образи на хората, които влизаха и излизаха от ресторанта. Мъже и жени, чийто живот бе различен от неговия и които не можеха да се поставят на негово място. Биха го презрели, че е привилегирован и разглезен, защото не можеха да разберат действителността, в която живееше.
Бъба чувстваше абсолютно същото. Той бе паркирал до бензиностанцията. Първо забеляза БМВ-то, а после патрулната кола с враговете в нея. Не можеше да повярва на късмета си. Отиде да си купи бира и последния брой на „Плейбой“.
Бразил се мъчеше да се овладее, а Уест усети, че гневът й преминава. Тя изпитваше към младежа чувства, които не можеше да определи ясно, и точно поради тази причина той я притесняваше и объркваше толкова много. Радваше му се като на талантлив и способен новобранец, човек, когото можеше да учи и да се наслаждава на постиженията му. Уест нямаше брат и би искала такъв като него — млад, умен, чувствителен и мил. Анди беше добър приятел, макар тя да не му даваше много възможности да се прояви като такъв. Беше и невероятно хубав, но очевидно не забелязваше това.
— Анди — каза тя кротко. — Моля те, разкажи ми какво стана.
— Той е успял да проникне по някакъв начин в компютъра ми. Във файловете. Всичко се появи по телевизията, преди да излезе вестника. Прецака ме — обясни той с треперещ глас, вбесен от слабостта си, която го излагаше пред Уест.
Тя се шашна.
— Той? — запита полицайката. — Кой е той?
— Уеб — с омраза отговори Анди. — Същото лайно, което чука колежката ти.
— Какво? — тотално се обърка Уест.