Бразил влезе в коридора и с ключ, от който никой нямаше дубликат, отвори вратата към малката стая, където живееше. Тя беше спретната и подредена. На бюрото му имаше компютър, а дузина тенис купи и други спортни награди украсяваха рафтовете, мебелите и стените. Стотици книги запълваха стаята на този труден за разбиране младеж.
Той внимателно закачи униформата си и извади от гардероба бежов панталон и дънкова риза. На вратата висеше овехтяло кожено авиаторско яке с доста голям размер, което изглеждаше от отдавна минали времена. Бразил го облече, макар че навън бе топло.
— Мамо! — изкрещя той.
Лампичката на телефонния секретар до леглото му светеше и той натисна бутона на машината. Първото съобщение беше от кредитната служба на вестника и той нетърпеливо натисна бутона отново. На следващите две-три съобщения никой не се обади. Последното послание беше от Аксъл. Той свиреше на китара и пееше някаква песен.
— Искам само да съм с теб… Ей, Анди! Тук е Аксъл, не ме пренебрегвай. Какво ще кажеш да вечеряме заедно? В „Джак Строу“?
Бразил нервно спря машината. В същия момент телефонът звънна. Този път натрапницата дишаше тежко в слушалката, сякаш правеше секс с Анди в извратената си фантазия.
— Държа го толкова здраво… а ти ме докосваш с език, плъзгайки го…
Тя шепнеше задъхано с нисък глас, който напомняше на Бразил за филмите на ужасите от детството му.
— Ти си ненормална! — извика той и затръшна слушалката.
Застана пред огледалото над тоалетката и започна да се сресва. Косата наистина го дразнеше. Беше станала прекалено дълга, а някои от изрусените му от слънцето кичури проблясваха. Винаги беше носил косата си или много къса, или почти къса. Тъкмо когато приглаждаше упорития кичур зад ухото си, отражението на майка му се появи в огледалото. Беше изпаднала в пиянски гняв.
— Къде беше? — изкрещя тя, като се опита да го шамароса.
Бразил вдигна ръка и отби удара тъкмо навреме. Завъртя се и хвана майка си за китките здраво, но нежно. Този театър не беше нов. Всъщност безкрайната трагедия се повтаряше от години.
— Спокойно, спокойно — каза Анди, като поведе обезумялата си майка към леглото и я настани внимателно.
Мюриъл Бразил заплака и се залюля, думите й звучаха неясно.
— Не си отивай. Не ме оставяй, Анди. Моля те, моля те!
Бразил погледна часовника си. После хвърли бегъл поглед към прозореца, уплашен да не би по някакъв начин Уест да успее да надникне през спуснатите щори и да узнае страшната му тайна.
— Мамо, отивам да взема лекарството ти, разбра ли? — запита той. — Погледай малко телевизия и после си лягай. Ще се прибера скоро.
Не успя да я укроти. Госпожа Бразил продължи да вие и да се люлее. Писъците й се чуваха сигурно чак в ада.
— Извинявай, извинявай, извинявай! Не знам какво ми става, Анди.
Уест не изслуша цялата драма, но чу достатъчно, защото беше отворила прозореца на колата, за да пуши. Подозираше, че Бразил живее с приятелката си и сега сигурно се караха за нещо. Тя поклати глава и изхвърли фаса си на напукания частен път, обраснал с плевели. Защо някой може да пожелае да живее с друг човек веднага след колежа, след годините, прекарани в съжителство с различни съквартиранти? За какво?
Тя обаче не зададе никакъв въпрос, когато потеглиха. Каквото и да кажеше младият репортер, за да обясни живота си, тя не искаше да го чуе. Отправиха се обратно към града. Блестящите небостъргачи приличаха на амбициозен монумент на банкерството, където жени не се допускаха. Тази мисъл не беше оригинална. Хамър се оплакваше от това почти всеки ден.
Уест караше началничката си из града, а Хамър гледаше през прозореца, сочеше с пръст и говореше за бизнесмените, скрити зад високите стъклени стени, които решаваха какво да се отпечата във вестника, кои престъпления да бъдат разкрити и кой да бъде следващият кмет. Хамър недоволстваше от тузарите, които не живееха в града, но определяха дали полицията се нуждае от поделение на велосипеди, портативни компютри или различни пистолети. Богаташите решиха да променят униформите преди няколко години и да слеят градската полиция с тази на областта Мекленбърг. Според Хамър всяко тяхно решение беше лишено от въображение и се основаваше само на икономиката. Уест се съгласяваше напълно с мнението й.
Тя и Бразил минаха покрай огромния нов стадион, където Дейвид Копърфийлд правеше магии, а паркингите бяха претъпкани с хиляди коли. Анди беше странно притихнал и не записваше нищо. Уест го изгледа любопитно. Радиото свиреше тихо песен на Елтън Джон. Полицейският скенер изпращя и съобщи за ново примитивно престъпление, извършено в модерния град.