Уест не бе така уплашена от огромната пушка, както бих се стреснали повечето хора. Мозъкът й се размърда. Беше онзи задник от стрелбището, когото арестуваха за ексхибиционизъм в „Лата Парк“. Тя се досещаше за причината да намери тубата с лепило в храстите си и й се искаше Бразил да не бе разбил носа на кретена.
Уест се подготви за сблъсъка. Когато видеше насочено оръжие, реакциите й се изостряха и забързваха. Тя откачи микрофона и го постави до себе си. Натисна бутоните с дясната си ръка и изключи останалите канали в околността. Сега диспечери, ченгета и репортери можеха да чуят единствено нейния глас. Уест открехна леко прозореца си.
— Моля ви, не стреляйте — каза тя високо.
Бъба бе изненадан и зарадван от подчинението й.
— Отключи вратите — заповяда той.
— Добре, добре — продължи Уест със същия висок, напрегнат глас. — Ще отключа вратите бавно. Моля ви, не стреляйте. Можем да се разберем, нали? Ако започнете да стреляте, всички в ресторант „Седемдесет и шест“ ще ви чуят. А това няма да е разумно, нали?
Бъба вече бе мислил по въпроса и знаеше, че тя е права.
— Вие двамата ще се качите в пикапа ми — каза той. — Ще се повозим малко.
— Защо? — запита Уест. — Какво искате от нас? Ние не ви закачаме.
— Така ли?
Бъба стисна здраво карабината. Страхотно се кефеше на молбите на кучката към него — Великият Бъба.
— Ами оня път на стрелбището, когато педалчето ме удари?
— Ти започна — отвърна Бразил и всички по втори канал чуха гласа му.
— Можем да се разберем — повтори Уест. — Слушай сега. Хайде просто да се върнем на „Сънсет“ и да се видим някъде, където да поговорим за това. Тук идват толкова много камиони и всички ни виждат. Ти не искаш свидетели и тук не е най-подходящото място за уреждане на спорове.
Бъба смяташе, че вече са се разбрали по този въпрос. Планът му бе да ги застреля край езерото, да окачи каменни блокове на труповете им и да ги хвърли някъде, където никой нямаше да ги намери преди рибите и костенурките да ги изръфат целите. Беше слушал подобни истории. Раците също можеха да ти помогнат да се отървеш от труп, както и домашните животни, особено котките, ако са заключени с мъртвите си собственици, гладни са и нямат друг избор.
Докато Бъба мислеше, осем патрулни коли с въртящи се лампи фучаха по магистралата, на минути от тях. Пушките на ченгетата бяха готови за стрелба. Полицейският хеликоптер се издигаше от площадката на покрива на управлението. Снайперистите седяха в него с насочени пушки. Екипът за бързо реагиране също бе готов. ФБР също бе получило обаждане и агентите чакаха търпеливо, в случай че се наложеше да се заимства екипът за спасяване на заложници.
— Излезте от колата — нареди Бъба.
В мислите си той не бе облечен в карирани шорти, бели чорапи и тениска, непрана отдавна, а в защитна униформа, черна боя по лицето, късо остриган и с огромни мускули, хванал оръжието си и готов да спечели още две точки за страната си и за момчетата в ловния клуб. Великият Бъба. Знаеше едно идеално място на езерото, където да изпълни дълга си, като преди това се позабавлява с жената. Щеше да й покаже у кого е силата.
Полицейските коли завиха по „Сънсет“. Движеха се една зад друга в спретната редица. Синьо-червените лампи по покривите им се въртяха. В ресторанта няколко от шофьорите на камиони, които вярваха, че са били кочияши на дилижанси в миналия си живот, изоставиха хамбургерите и бирите си. Загледаха се през прозорците, любопитни да научат какво става в края на паркинга.
— Няма начин това да е пушка — каза Бетси, докато дъвчеше бисквитата си.
— О, да, пушка е — възрази Ал.
— Тогава трябва да излезем и да помогнем.
— На кого? — запита Текс.
Всички се замислиха по въпроса. Полицейските коли се приближиха, а шумът от перките на хеликоптера стана по-ясен.
— Изглежда, Бъба е започнал разправията — реши Пит.
— Тогава трябва да излезем и да го хванем.
— Чувал ли си за оръжията му?
— Бъба няма да стреля по нас.
Спорът се бе проточил прекалено дълго. Бъба усети мрачните армии, които наближаваха към него, и се отчая.