Тя се опита да разбере какво гледаше Найлс. От тази част на Дилуърт Уест не можеше да види нищо от града, на който служеше, с изключение на короната на банковия център. Тя си помисли, че напоследък Найлс се държи доста странно. Седеше на същото място всяка вечер, вторачен навън, сякаш беше затворник, който иска да си отиде у дома.
— Какво гледаш? — попита го тя, като погали копринената козина по гърба му.
Найлс не реагира. Продължи да гледа напред като в транс.
— Найлс? — разтревожи се Уест. — Какво има, бебчо? Добре ли си? Или пак си ми ядосан? Така ли е?
Тя въздъхна и отпи от бирата.
— Иска ми се да ме разбираш по-добре. Работя усилено, правя всичко възможно да ти осигуря безопасен и хубав дом. Знаеш, че те обичам, нали? Трябва да помислиш малко и за мен. По цял лен съм навън — каза тя и посочи към прозореца. — И какво? Ти си тук. Това е твоят свят, което означава, че не виждаш нещата по същия начин като мен. Ядосваш се, защото ме няма. Не е справедливо. Искам сериозно да си помислиш по въпроса, ясно ли е?
Думите на господарката му звучаха като бръмчене на насекоми или тихото мърморене, което долитате от радиото на нощното шкафче. Найлс не я слушаше, а седеше вторачен в самотния крал Узбики, който също гледаше към него. Найлс бе призован. Царството на узбиките бе заплашено от бедствие и само Найлс можеше да помогне, защото само той слушаше. Всички други поглеждаха към могъщия крал и му се подиграваха, като мислеха, че добрият монарх не ги чуваше. Те, хората, бяха пожелали идването на Негово Величество. Те бяха поискали неговите детски градини и палати, възможностите за кариера и богатството му. После започнаха да завиждат на могъщото му и величествено присъствие. Някои от тях крояха да завземат властта му, което само Найлс можеше да предотврати.
— И така значи — каза Уест и отвори нова бира, докато смахнатият й котарак продължаваше да гледа през прозореца, — преследвам го аз по магистралата със сто и четиридесет километра в час. Можеш ли да повярваш? Ако питаш мен, сега трябваше да е в затвора.
Уест отпи и се зачуди дали да не хапне нещо. За първи път от години насам не беше гладна. Чувстваше се замаяна и превъзбудена. Замисли се колко кафета бе изпила днес и дали те не й създаваха проблем. Не беше така. Хормони, реши тя, макар да знаеше, че чудовището вече не вилнееше и бе потеглило да се скрие в пещерата си до настъпването на новото пълнолуние.
Крал Узбики пестеше думите си и Найлс трябваше да е нащрек, за да не пропусне казаното. Кралят ставаше най-приказлив по време на изгрева и залеза, когато прозорците проблясваха в бяло и златно. Нощем само червената светлинка на короната намигаше на Найлс. Тик-тик-тик. След едва забележима пауза идваха още три намигания, после всичко се повтаряше. Това продължаваше от седмици. Найлс знаеше, че кодът го насочва към враг от три срички, чиито армии в момента маршируват към града, управляван от крал Узбики.
— Е, щом ще се държиш така — каза Уест недоволно, — аз ще отида да изпера.
Стреснат, Найлс се протегна и я загледа с кривогледите си очи, докато в главата му бушуваше буря. Какво му беше казал кралят? Какво, какво? По-рано вечерта, докато Найлс гледаше как Узбики му изпраща сигнали със слънцето, кралят бе дал знак раздразнено, завъртайки светлината около сградата отново и отново, също както правеше голямата бяла кутия на господарката му, когато тя переше. Съвпадение ли бе това? Надали. Найлс скочи от перваза и последва собственицата си към пералнята. Козината на гърба настръхна, когато тя бръкна в джоба на панталона си и извади парите, преди да сгъне дрехите и да ги пъхне в машината. Нови видения избухнаха в главата на Найлс. Той енергично се отърка в крака на господарката си, облиза я, а после заби нокти в бедрото, опитвайки се да й обясни.
— Мамка му! — изруга Уест и отърси котарака от себе си. — Какво, по дяволите, ти става?
Бразил лежеше в спалния чувал на пода на новия си необзаведен апартамент. Имаше главоболие и го мъчеше ужасна жажда. Беше пил два дни и това го уплаши. Вероятно майка му бе започнала по същия начин, а той вървеше по стъпките й. От модерния интерес към генетиката в наши дни знаеше, че може да е наследил склонността на майка си към самоунищожение. Анди се ужаси, когато осъзна това. Срамуваше се от държането си и мислеше, че Уест само се бе отнесла снизходително с едно пияно хлапе и изпълнението никога нямаше да се повтори.
Лежеше неподвижно с ръце под главата си, загледан в тавана. Лампите бяха угасени и свиреше тиха музика. През прозореца му се виждаше банковият център, който почти докосваше луната. На върха му премигаше червена лампа. Бразил се загледа разсеяно, докато ужасяващ образ не се появи в мислите му. Утре щяха да станат две седмици от последното убийство на Черната вдовица.