Найлс започна да се отегчава.
— Разбира се, не — поправи се Уест.
Найлс можеше да вземе дрехи отвсякъде, от стола или от пода. Беше се потрудил доста, за да донесе бикините.
— Ровил си из прането — продължи тя.
Найлс трепна.
— Аха, доближаваме се, а? Пране? Това ли е?
Найлс побесня, заподскача и я облиза по ръката. После Уест загледа банкнотата. Нужни й бяха само два пъти, за да разбере, че търсената дума е „пари“.
— Пране на пари — измърмори Уест озадачено.
Найлс не можеше да помогне повече и вярваше, че е изпълнил задачата си. Скочи от леглото и се върна в кухнята. Настани се на мястото си и загледа дъжда, който пречеше на крал Узбики да поздрави верния си поданик. Найлс се разочарова.
Уест закъсняваше. Тя изфуча през вратата, но веднага се върна, забравила най-важното — малката кутия, която откачи от собствения си телефон. После се понесе по източния булевард и зави към „Удлоун“. Бразил, облечен в яке с качулка, я чакаше на паркинга, защото не искаше Уест да види малкия му необзаведен апартамент.
— Здрасти — каза той и се качи в колата.
— Съжалявам, че закъснях — извини се Уест, без да го погледне. — Котаракът ми е откачил.
Страхотно начало, помисли си Бразил недоволно. Той мислеше за нея, а тя — само за котката си.
— Какво му има? — попита младежът.
Уест напусна паркинга и гумите на колата й изсвистяха по мократа улица. Бразил се държеше, сякаш нищо не се бе случило. Това просто потвърждаваше мнението й, че всички мъже са еднакви. Предполагаше, че за него проучването на интимните й части не бе по-различно от разглеждането на списание с голи жени. Просто една тръпка, преминаваща бързо, както ако подходят човек седне в скута ти, когато колата е претъпкана.
— Просто се е смахнал — отговори Уест. — Гледа през прозореца непрекъснато. Вади разни неща от пералнята. Хапе ме. Издава странни звуци.
— Никога досега ли не се е държал по този начин? — като истински психолог запита Бразил.
— Никога.
— А какви звуци издава?
— Мяу-мяу-мяу. После млъква и почва отначало. Винаги три срички.
— Струва ми се, че Найлс се опитва да ти предаде някаква информация, а ти не го слушаш. Вероятно иска да ти покаже нещо, което е под носа ти, но или си прекалено заета с друго, или не искаш да го чуеш.
— Ти пък откога стана котешки психолог? — изгледа го Уест и отново изпита онова странно замайване.
Анди сви рамене.
— Тук става дума за психологията на хора и на животни, наречи я както искаш. Ако си направим труда да видим действителността от гледната точка на другия, ако проявим известно търпение към него, можем да постигнем нещо.
— О, я стига — прекъсна го Уест, подминавайки отбивката.
— Току-що подмина отбивката. И какво искаш да кажеш с това „я стига“?
— Със сигурност си поизгладил речта си, момче — засмя се тя неприятно.
— Ако случайно не си забелязала, не съм момче — отвърна той и за първи път осъзна шокирано, че Вирджиния Уест се страхуваше. — Пълнолетен съм и не произнасям речи. А ти сигурно си се сблъсквала с прекалено много лоши хора.
Това наистина я развесели и накара да се засмее. Дъждът заваля по-силно и тя включи чистачките. Бразил я наблюдаваше с лека усмивка, макар да не знаеше какво я развесели толкова.
— Сблъсквала съм се с лоши хора — повтори тя задъхано. — Какво работя, за бога? Да не би да работя в сладкарница, да сервирам сладолед или да подреждам цветя?
— Нямах предвид само това, което работиш — възрази Бразил. — Лошите хора, с които се сблъскваш в полицията, не могат да те наранят. Това могат да направят само близките ти. Нали разбираш, приятелите и семейството ти.
— Да. Прав си. Знам — най-после се успокои тя и му хвърли бърз поглед. — Но ти не знаеш. Не знаеш абсолютно нищо за мен и за всички гнусотии, на които съм налитала тъкмо когато най-малко го очаквам.
— Точно затова не си омъжена или близка с никого — каза той.
— Точно затова сега ще сменим темата. Пък и ти не си човекът, който има право да говори за тези неща — каза тя решително и усили звука на радиото.
Хамър наблюдаваше дъжда през прозореца на болничната стая. Ранди и Джъд седяха сковано на столовете до леглото на баща си, вторачени в мониторите, наблюдаващи всяка промяна в пулса и поемането на кислород. Вонята се влошаваше с всеки изминал час. Моментите, когато Сет идваше в съзнание, приличаха на леки семенца, понесени от въздуха, които не отиваха никъде и не се приземяваха. Беше унесен и никой не знаеше дали осъзнава присъствието на семейството си. За синовете му това беше особено неприятно. Старата история продължаваше. Баща им отново не ги забелязваше.