— Мислиш ли, че тя не го е обичала? — любопитно запита Уест.
Внезапно тя осъзна, че седят на леглото му, прекалено близо един до друг. Уест се зарадва, че вратата беше полуоткрехната.
— Майка ми не знае как да обича никого, включително и себе си.
Бразил я гледаше. Усещаше очите му върху себе си. Зад прозореца проблясваха светкавици и валеше проливен дъжд. Уест също се загледа в него и се зачуди дали с течение на годините животът щеше да унищожи миловидността му. Беше сигурна, че ще стане така. Тя се надигна от леглото.
— Първата ти работа утре сутрин е да се обадиш на телефонната компания — посъветва го тя. — Кажи им, че искаш идентификация на обажданията. Тази малка кутия няма да ти свърши никаква работа, ако не ти предоставят подобна услуга.
Той я загледа мълчаливо. После се сети нещо.
— Скъпо ли е?
— Можеш да си го позволиш. Кой те сваля в работата? — попита Уест, докато се придвижваше към вратата.
— Аксъл и една-две мадами в монтажния отдел — отговори Анди, като сви рамене. — Не обръщам внимание на такива неща.
— Някой от тях имал ли е възможност да проникне в компютъра ти?
— Не виждам как.
Уест погледна към домашния му компютър.
— Ще го преместя в новия апартамент. Онзи ден нямах място в колата — обясни той.
— Вероятно можеш да напишеш следващата си статия на него — отбеляза Уест.
Бразил продължаваше да я гледа. Той легна на леглото с ръце под главата си.
— Това няма да ми помогне — каза той. — Все пак ще трябва да я вкарам и в компютъра на вестника.
— Защо не си промениш паролата? — запита Уест, като пъхна ръце в джобовете си и се облегна на стената.
— Вече го направихме.
Проблесна светкавица, а вятърът разлюля дърветата.
— Ние? — запита Уест.
Бренда Бонд седеше зад бюрото си в компютърната зала. Работеше в неделя, защото нямаше какво друго да прави. Животът не й предлагаше много неща. Тя носеше очила с диоптри в скъпи черни рамки „Модо“, защото Томи Аксъл изглеждаше чудесно с неговите. Имитираше го и по други начини, тъй като музикалният критик приличаше на Мат Дилън и беше страхотно гадже. Бони преглеждаше километрични разпечатки и не бе доволна от това, което откриваше.
Цялата система на компютърната поща на вестника трябваше да се реконструира. Това, което програмистката искаше, бе просто, но вече й бе писнало да се опитва да убеждава Панеса чрез какви ли не доклади и диаграми, които издателят явно не си даваше труда да погледне.
Новите идеи на Бонд тъкмо бяха започнали да се оформят, когато тя спря работа. Стресна се и се обърка, когато заместник-началник Вирджиния Уест, издокарана в униформа, внезапно влезе в кабинета й в три и петнайсет. Уест веднага разбра, че Бонд е страхлив, дребен червей на средна възраст. Тя идеално подхождаше на профила на хората, които палеха пожари, изпращаха бомби по пощата, забавляваха се с продукти като капки за очи и болкоуспокоителни и тормозеха останалите с анонимни бележки и обаждания. Уест придърпа един стол, завъртя го и го яхна като мъж.
— Интересна работа — започна Уест замислено. — Повечето хора мислят, че ако използват мобифон, обаждането им не може да бъде проследено. Това, което не знаят, е, че обажданията се връщат в контролната кула. А кулите покриват сектор, широк само два квадратни километра.
Бонд се разтрепери. Блъфът действаше.
— От известно време един от младите репортери е тормозен по телефона — продължи Уест. — И знаете ли какво се оказа? — запита тя и замълча за момент. — Обажданията са от сектора, където живеете вие, госпожице Бонд.
— Аз, аз, аз… — заекна Бонд ужасено и си представи решетките на затворническата килия.
— Но това, което наистина ме притеснява, е проникването в компютъра му — прекъсна я Уест с твърд глас. — Това е престъпление. Да предавате тези истории на Канал три. Невероятно! Все едно някой да краде вашите програми и да ги продава на конкуренцията.
— Не! — извика Бонд. — Не! Никога не съм продала нищо!
— Значи сте дала историите на Уеб.
— Не! — паникьоса се Бонд. — Никога не съм говорила с него. Просто помагах на полицията.
За момент Уест замълча объркано. Не беше очаквала това.
— На полицията ли? — запита тя.