— Заместник-началник Гуди ми нареди да го направя — призна Бонд уплашено. — Каза, че ставало дума за някаква секретна операция.
Столът изскърца, когато Уест се изправи и си тръгна. Тя звънна в дома на Хамър и научи ужасната новина за смъртта на Сет.
— О, Господи — каза тя на Джъд, който бе вдигнал телефона. — Нямах представа. Не искам да я притеснявам сега. Мога ли да помогна с нещо?
Хамър взе слушалката от грижовния си син.
— Джъд, не се тревожи — каза тя и го потупа по рамото, после се обърна към Уест. — Вирджиния? — каза тя.
Гуди гледаше „Истински лъжи“, изтегната на канапето. Газовата камина гореше, а климатикът работеше с пълна сила. Тя очакваше обаждането на Уеб. Беше й обещал да се измъкне преди новините в шест и тя вече нямаше търпение. Ако не дойдеше до една минута, нямаше да имат време да направят или да си кажат нищо. Когато телефонът звънна, тя го грабна, сякаш животът й зависеше от обаждането. Не очакваше да чуе гласа на началник Хамър. Гуди не очакваше Хамър спокойно да й разкаже за смъртта на Сет и да й нареди да се яви в кабинета й точно в четири и половина. Гуди скочи от канапето, изпълнена с енергия и радост. Това можеше да означава само едно нещо. Хамър взимаше дълга отпуска, за да оправи обърканите си дела, и щеше да назначи Гуди за началник.
Хамър имаше наум съвсем друго за заместник-началник Джини Гуди. Макар и хората около нея да не успяваха да си обяснят как Хамър може да мисли за работа в такъв момент, всъщност нищо друго не би й помогнало толкова много. Мислите й станаха по-ясни. Тя се събуди, а гневът се разля по вените й. Стори й се, че може да убие някого само ако се вторачи в него. Облече сив памучен панталон и блейзър, сива копринена блуза и сложи перли. Оправи косата си и пръсна малко парфюм на китките си.
Началник Джуди Хамър излезе от дома си, седна в тъмносинята си полицейска кола и включи чистачките, за да изчисти нападалите по време на бурята листа. После подкара по улица „Пайн“ тъкмо когато слънцето проби плътните облаци. В гърлото й заседна буца и тя преглътна тежко. Сълзи опариха очите й, но Хамър премигна и си пое дълбоко дъх, видяла за първи път без Сет улицата и света наоколо. Нищо не изглеждаше различно, но всъщност имаше промяна. О, да, имаше. През цялото време, докато шофираше, тя си поемаше дълбоко дъх. Усещаше сърцето си наранено, а в кръвта й бушуваше желание за отмъщение. Гуди не можеше да избере по-неподходящ момент да изпълни подобна дивотия, и при това да бъде заловена. Хамър бе убедена в това.
Гуди бе изпълнена със самоувереност и чувство за значимост, затова не видя смисъл да облича униформата си или пък костюм, който да показва уважение или съчувствие към измъчената й началничка. Вместо това тя подкара към управлението облечена в къса бежова пола и тениска, както бе седяла цял ден, чакайки Уеб, които работеше в градината, надзираван от жена си, станала ужасно строга в последните дни. Гуди паркира колата на определеното за нея място. Докато отиваше към третия етаж, където се намираше кабинетът й, тя бе по-арогантна от обикновено с хората, които срещна.
Тя затвори вратата на офиса си и започна да набира телефона на Уеб. Затваряше винаги, когато вдигнеше някой друг, а не красивият репортер. Гуди имаше специално приспособление на служебния си телефон, което объркваше сигналите и правеше идентификацията на обаждащия се невъзможна. Тя тъкмо затваряше телефона, когато вратата на кабинета й се отвори и началник Хамър влезе вътре. Първата мисъл на Гуди бе колко елегантна изглежда шефката й в сиво. Втората и последна мисъл бе, че очевидно Хамър не е в траур. После началничката се приближи и взе месинговата табелка с името на Гуди.
— Уволнена си — каза тя решително. — Искам значката и пистолета ти. Трябва веднага да освободиш кабинета си. Позволи ми да ти помогна.
С тези думи Хамър метна табелката в коша за боклук. После се завъртя, без да погледне повече към Гуди, и излезе. Макар и лицето й да издаваше яростта, която я бе обзела, Хамър бе поздравявана радостно от полицаите по коридорите на управлението. По радиото вече бяха съобщили новината за смъртта на мъжа й и членовете на полицията в Шарлът бяха изпълнени със съчувствие и новооткрито уважение към шефката си. Въпреки всичките си проблеми тя бе тук и нямаше да ги предаде. А когато един сержант видя как Гуди се промъква към колата си с кашони и чанти, в които бе натъпкан целият й кабинет, ченгетата обезумяха от радост. Поздравяваха се с викове и пляскане на ръце, а дежурният капитан запали пура в кабинета си, където пушенето бе забранено.