— До всички патрули в района — каза диспечерът. — Влизане с взлом, улица „Ийст Трейд“ номер четиристотин.
Уест натисна педала за газта и включи светлините и сирената, профучавайки покрай останалите коли на пътя.
— Това е за нас — каза тя и грабна микрофона.
Бразил се оживи.
— Кола 700 — съобщи Уест.
Диспечерът не очакваше обаждане от заместник-началничката и отговорът му прозвуча стреснато и объркано.
— Коя кола? — запита той.
— 700 — отвърна Уест. — В района сме. Ще се заемем.
— Разбрано, 700.
Радиото предаде обаждането. Включиха се и други коли, докато Уест фучеше по пътя. Бразил я погледна с подновен интерес. Може би нещата щяха да се оправят все пак.
— Откога заместник-началниците се отзовават на повиквания? — запита я той.
— Откогато ме насадиха с теб.
Сградите по улица „Ийст Трейд“ представляваха бетонни постройки, субсидирани от правителството и експлоатирани от престъпници, които търгуваха с наркотици и караха жените си да лъжат, когато пристигнеха ченгетата. Обикновено влизането с взлом тук означаваше, че някой се е ядосал сериозно. Повечето пъти ставаше дума за разгневена приятелка, оплакваща се от шум в апартамента, където се криеше гаджето й, търсено от полицията, за да излежи дългата си присъда.
— Ти оставаш в колата — нареди Уест на придружителя си, когато паркира зад двете полицейски коли.
— В никакъв случай — възпротиви се Бразил и отвори вратата. — Не преживях толкова затруднения, за да седя в колата навсякъде, където отидем. Освен това тук не е безопасно да седиш сам.
Уест не му отговори. Тя огледа малкото осветени прозорци на сградите и паркинга с колите на търговци на наркотици, но не видя жива душа.
— Тогава стой зад мен, дръж си устата затворена и прави това, което ти кажа! — заповяда му тя.
Планът беше съвсем прост. Двама полицаи щяха да влязат в апартамента на първия етаж през предната врата, а Уест и Бразил щяха да отидат отзад, за да са сигурни, че никой няма да избяга оттам. Сърцето на Анди биеше силно. Той се потеше под коженото си яке, докато вървяха в тъмнината под увисналите въжета с пране в една от най-опасните зони в града. Уест се огледа и разкопча кобура си, после тихо съобщи по радиото:
— Няма светлини. Действаме.
Тя извади пистолета си. Бразил стоеше на сантиметри зад нея и му се искаше да е отпред. Невидимите за тях полицаи се придвижиха напред към покритата с графити сграда. Навсякъде се търкаляше боклук и се закачаше по ръждясалите огради и дърветата. Ченгетата стигнаха до вратата и извадиха пистолетите си. Единият заговори по радиото, за да уведоми Уест за положението:
— Точно отпред сме.
— Полиция! — извика партньорът му.
Бразил се притесняваше за неравния терен и въжетата за пране, увиснали достатъчно ниско, за да удушат някого, за счупените стъкла, разпилени из целия двор. Страхуваше се, че Уест може да се нарани, и включи фенера си, обливайки я с ярка светлина. Промъкващата се фигура на полицейската началничка с изваден пистолет изглеждаше по-голяма от самия господ.
— Загаси това шибано нещо! — изсъска тя, като се обърна към него.
Полицаите на Шарлът не успяха да заловят никого при това обаждане. Уест и Бразил бяха в лошо настроение, докато пътуваха и слушаха бъбренето на радиото. Тя можеше да бъде застреляна. Слава богу, че подчинените й не бяха видели какво направи идиотът репортер. Уест нямаше търпение да даде на Хамър да се разбере и почти се изкуши да звънне в дома на шефката си. Уест се нуждаеше от нещо подкрепително и паркира до малко кафене на улица „Саут Трайън“. Още преди да загаси двигателя, Бразил дръпна ръчката на вратата си.
— Някога да си чувал, че трябва да се огледаш, преди да слезеш? — запита тя с тона на строга учителка.
Бразил я погледна възмутено, докато сваляше колана.
— Нямам търпение да седна да пиша за теб — заплаши я той.
— Виж сега — каза Уест и кимна към стъклената врата на кафенето и влизащите вътре клиенти. — Представи си, че си ченге. Няма да ти е много трудно. Значи излизаш от полицейската си кола, но без да се огледаш. Набутваш се в магазин, който обират в момента. И познай какво става?