— Кой говори за една нощ? Аз съм по сериозните връзки — увери го Аксъл.
Бразил забеляза двама мъже с изпъкнали мускули и татуировки, облечени в мърляви гащеризони, които пиеха „Будвайзер“, гледаха ги вторачено и ги подслушваха. Работата не отиваше на добро, но Аксъл не обръщаше внимание на дебелите пръсти, тропащи нервно по масата, и мръсните погледи, насочени към тях, докато онези двамата планираха как ще ги нападнат на паркинга.
— Чувствата ми към теб са много дълбоки — продължи Аксъл. — Честно казано, влюбен съм в теб — добави той, като се отпусна на стола и размаха ръце отчаяно. — Ето. Казах го. Намрази ме, ако искаш. Накажи ме.
— Ама че гнусотия — каза Ризо, чиято татуировка показваше гола жена с огромни гърди.
— Трябва да изляза на чист въздух — съгласи се приятелят му Бъз Шифлет.
— Томи, трябва да действаме разумно и да изчезнем оттук колкото се може по-скоро — предложи тихо Бразил. — Направих грешка и се извинявам за нея. Не трябваше да идвам тук с теб. Бях в лошо настроение и си го изкарах на теб. Сега трябва да изчезваме бързо или ще умрем.
— Значи наистина ме мразиш — унило промълви Аксъл.
— Тогава остани тук — каза Бразил и се надигна. — Ще закарам колата ти до предната врата, а ти трябва бързо да скочиш вътре. Ясно ли е?
Той си помисли за Уест и гневът му се завърна. Анди се огледа, сякаш очакваше избухване на престрелка. Навсякъде беше пълно с простаци, които пиеха бира и ядяха риба. Всички гледаха мрачно към Бразил и Аксъл. Томи осъзна мъдростта на идеята Анди сам да се качи в колата.
— Ще платя сметката, докато докараш колата — каза Аксъл. — Вечерята е от мен.
Бразил бе съвсем наясно, че двамата едри мъже в гащеризоните стояха на слабо осветения паркинг и чакаха двамата педали. Не се притесняваше от погрешното им впечатление за него, но никак не му се искаше да го пречукат от бой. Замисли се за момент и отиде до управителката на бара, която седеше, пушеше и пишеше утрешното меню на черна дъска.
— Госпожо — обърна се той към нея. — Чудя се дали можете да ми помогнете с един сериозен проблем.
Тя го погледна скептично. Всяка вечер чуваше подобни думи от мъжете, изпили по няколко бири. Проблемът винаги беше един и същ и можеше да се разреши лесно, ако тя нямаше нищо против да отиде зад ресторанта за около десет минути и да свали джинсите си.
— Какво? — промърмори тя разсеяно и продължи да пише.
— Имам нужда от игла — каза той.
— Какво? — изгледа го тя учудено.
— Игла или карфица и нещо, с което да я стерилизирам.
— За какво? — намръщи се тя и отвори чантата си.
— Имам тресчица в пръста — обясни Анди.
— О — най-после загря тя. — Противна работа. Масите тук не са добре полирани. Заповядай, сладурче.
Жената му подаде малък комплект за шиене, който бе взела от последния скъп хотел, където я заведе някакъв богат тип. Даде му и шише лакочистител. Анди натопи иглата в ацетона и смело излезе от ресторанта. Разбира се, онези двамата бродеха около колите и го чакаха. Забелязаха го и тръгнаха към него. Той бързо набоде показалеца и палеца си с иглата. Изстиска колкото се може повече кръв и я размаза по лицето си, после притисна ръце към главата си, сякаш всеки момент щеше да припадне.
— О, Господи — застена той и се олюля надолу по стълбите. — Господи.
Анди се облегна на парапета, като охкаше и притискаше окървавеното си лице.
— Мамка му — изруга Ризо, когато стигна до него. — Какво, по дяволите, ти се случи?
— Братовчед ми — тихо прошепна Бразил.
— За оня педал, дето седеше с тебе, ли говориш? — запита Шифлет.
Анди кимна.
— Да, човече. Той има СПИН и повърна кръв върху мен! Можеш ли да повярваш? О, Господи!
Той слезе надолу по стъпалата. Шифлет и Ризо отстъпиха назад.
— Влезе ми в очите и устата! Знаете ли какво означава това? Има ли наблизо болница? Трябва веднага да отида до болницата! Можете ли да ме закарате?
Бразил почти падна върху тях. Мъжете побягнаха. Скочиха бързо в джипа си и изчезнаха.
Глава двадесет и пета
На следващата вечер, понеделник, Блеър Моуни III се наслаждаваше на чудесната храна в град Куин. Банкерът вечеряше в „Мортън“, където ходеше винаги когато бизнесът го призовеше към града. Посещаваше редовно ресторанта с изрисувани прозорци, построен до „Карилон“ и срещу Първа презвитерианска църква, която също имаше стъклописи, но по-стари и красиви, особено след мръкване, когато Моуни се чувстваше самотен и в настроение за приключения.