Моуни не се нуждаеше от обясненията на красивата млада келнерка. Винаги поръчваше филе „Ню Йорк“ с печени картофи и салата от домати с червен лук, залята с прочутия сос със синьо сирене. Прокарваше вечерята си с уиски. Утре щеше да закусва с Кахун, председателя на кредитния отдел и председателя на южния филиал на банката, плюс няколко президенти. Рутинна работа. Щяха да седнат около масата в луксозния кабинет на Кахун. Моуни не очакваше добри новини, а все същите стари глупости и негодуванието му нарасна.
Банката бе създадена от предците му през 1874 година. Той трябваше да носи короната и да вижда редовно портрета си в „Уолстрийт Джърнъл“. Моуни мразеше Кахун и винаги когато можеше, подхвърляше остроти срещу него и разпространяваше злобни клюки за ексцентричностите и идиотизма на шефа си и изтъкваше, че всичките му благородни действия и добрини към човечеството са продиктувани от егоистични мотиви.
Моуни поиска да му дадат остатъка от вечерята в плик, както правеше винаги, защото не знаеше дали няма да огладнее по-късно в стаята си в луксозния Парк хотел. Той плати сметката от седемдесет и три долара и седемдесет цента и остави два процента по-малко бакшиш, който изчисли на тънкия като хартия калкулатор. Келнерката се забави, докато донесе четвъртото му питие, и се правеше на много заета, а това бе непростимо. Той излезе пред ресторанта и момчето от паркинга се затича да докара колата му. Моуни се качи във взетия под наем черен линкълн и реши, че още не е в настроение да се прибира в хотела.
Сети се за жена си и безкрайните й операции и други медицински хобита, както ги наричаше. Парите, които харчеше годишно за нея, бяха ужасяващи, а нито един от шевовете не я бе подобрил. Тя приличаше на манекен, който готви и поднася коктейли. Някъде дълбоко в спомените му се таеше Поли в бара, където той и приятелите му се появиха в една съботна вечер през май. Поли изглеждаше страхотно в синята си рокля и не искаше да има нищо общо с него. Разбира се, той веднага се влюби. Трябваше да я притежава. Но Поли бе вечно заета, трудна за откриване и не й пукаше за него. Започна да й се обажда два пъти дневно. Посещаваше я в колежа. Естествено, тя знаеше много добре какво прави. Беше научила идеално урока си, получен вкъщи, в пансиона и сега в колежа. Знаеше какви стават мъжете, ако им обърнеш внимание. Знаеше как да се прави на недостъпна. Също така знаеше, че Моуни е идеален кандидат за женитба и щеше да осигури живота й. Ожениха се четиринадесет месеца след първата им среща, две седмици след като Поли завърши колежа, специалност английски език, което според гордия младоженец щеше да й помага при писането на покани и благодарствени писма.
Моуни не можеше да посочи точно момента, когато започнаха многобройните физически проблеми на жена му. Струваше му се, че тя играеше тенис, веселеше се и се наслаждаваше на живота, който й бе осигурил, докато се роди второто им дете. Жени. Никога нямаше да ги разбере. Моуни откри Пета улица и намали, както правеше винаги, когато потъваше в мислите си. Усети възбуда, докато гледаше към нощния живот и мислеше за пътуването си утре следобед. Жена му мислеше, че той ще остане в Шарлът три дни. Кахун и компания вярваха, че Моуни ще се върне в Ашвил след закуската. Всички грешаха.
Докато останалите членове на семейството потегляха към Шарлът от Ню Йорк и Лос Анджелис, безутешната началничка на полицията и синовете й се ровеха из гардероби и чекмеджета, изпълнявайки болезнената задача да подредят дрехите и личните вещи на Сет. Хамър не можеше да погледне към леглото на покойния си съпруг, където бе започнал кошмарът, след като той се бе напил и планирал какво да направи този път, за да я нарани наистина. Е, успя, Сет, помисли си Хамър. Тя сгъна огромните ризи, фланелки и чорапи и ги прибра в торбите, които щяха да потеглят към Армията на спасението.
Не можаха да вземат решение относно ценните вещи на Сет, като четирите ролекса, халката, която не бе успявал да сложи на дебелия си пръст повече от десет години, колекцията от златни часовници, принадлежала някога на дядо му, ягуара и, разбира се, акциите и парите му. Хамър не се вълнуваше от тези неща, а и очакваше, че той ще се опита да я унижи за последен път в завещанието си. Тя никога не се беше интересувала много от парите и не възнамеряваше да започне сега.