— Не знам нищо за работите му — каза тя на синовете си, които също не се интересуваха от тях.
— Не виждам нищо чудно — отвърна Джъд, докато сгъваше следващата риза. — Но мислех, че все пак е обсъждал с теб завещанието си.
— Вината е и моя отчасти — каза Хамър, като затвори чекмеджето и се зачуди как ли щеше да се оправи без синовете си. — Никога не съм го питала.
— Не е било нужно да питаш — негодуващо отбеляза Джъд. — Смисълът да живееш с някого е да можеш да обсъждаш важните неща с него. Ти например е трябвало да планираш бъдещето си, в случай че нещо стане с него, което бе доста вероятно, като се има предвид скапаното му здраве.
— Аз съм си осигурила бъдещето — каза Хамър и огледа стаята, като мислеше, че всичко в нея трябва да изчезне. — Изкарвам добри пари.
Ранди беше по-млад и ядосан. Според него баща му бе егоист и невротик, защото беше прекалено разглезен и никога не мислеше за другите, освен като за хора, които могат да запълнят скапаното му и безсмислено съществуване. Особено се нервираше от начина, по който се бе отнасял с майка му. Тя заслужаваше човек, който да й се възхищава и да я обича заради добротата и смелостта й. Ранди отиде до майка си и я прегърна.
— Недей — нежно го отблъсна тя, а очите й се напълниха със сълзи.
— Защо не дойдеш при нас в Лос Анджелис за известно време? — попита той, без да я пусне.
Тя поклати глава отрицателно и се върна към работата си. Бе твърдо решена да разкара всеки спомен за Сет от къщата колкото се може по-бързо, за да продължи живота си.
— За мен е най-добре да работя — каза тя. — А и има проблеми, които трябва да реша.
— Винаги има проблеми, мамо — намеси се Джъд. — Ние също ще се радваме, ако дойдеш в Ню Йорк.
— Знаеш ли нещо за това ключе „Фи бета капа“15 на верижка? — попита Ранди и й го показа. — Беше в Библията в чекмеджето.
Хамър погледна изненадано ключето. Беше го получила от университета в Бостън, където прекара четири чудесни години и завърши с най-добър успех от випуска си. Хамър бе учила наказателно право и история, защото вярваше, че двете са неразривно свързани. Тя бе израснала без специални привилегии или обещания, тъй като бе единствената сестра сред четирима братя в къща с малко пари и майка, която не одобряваше опасните мисли на дъщеря си. Ключето от „Фи бета капа“ бе триумф за Джуди Хамър. Беше го подарила на Сет, когато се сгодиха. Той го носи дълго време, преди да започне да надебелява и да се изпълва с омраза.
— Каза ми, че го е загубил — тихо промълви тя.
Телефонът звънна. Уест нямаше никакво желание отново да безпокои началничката си, но нямаше начин. Тя се извини по телефона от колата си, докато хвърчеше към центъра на града. Останалите патрулни коли и линейката също се движеха към сърцето на „Петте точки“, където още един мъж, току-що пристигнал в града, бе убит зверски.
— О, Господи — изохка Хамър и затвори очи. — Къде?
— Мога да мина да те взема — предложи й Уест.
— Няма нужда — отвърна Хамър. — Само ми кажи къде.
— Улица „Чедър“, близо до стадиона — каза Уест и профуча на жълто. — Изоставените сгради там. Близо до компанията за заваръчни материали. Ще ни видиш.
Хамър грабна ключовете си от масата до вратата. Излезе навън, без да смени сивия костюм и перлите.
Бразил шофираше из града в лошо настроение, когато чу обаждането по радиото. Отправи се към местопрестъплението бързо и сега стоеше до жълтата полицейска лента, облечен в тениска и джинси, и се нервираше, защото не го пускаха вътре. Ченгетата се отнасяха с него, сякаш бе един от многото репортери, които обикаляха наоколо и душеха. Не разбираше. Не го ли помнеха в униформа? Не помнеха ли, че бе участвал в гонитби и сблъсъци?
Уест пристигна секунда преди Хамър и двете жени се отправиха към храстите, където близо до контейнера за боклук бе паркиран небрежно черен линкълн. Сградата на компанията за заваръчни материали представляваше мрачен готически силует с тъмни прозорци. Полицейските лампи светеха, а някъде в далечината се чу сирена, възвестяваща за ново нещастие в града. Влакът прогърмя по релсите край тях, а машинистът му се вторачи в полицаите.
Както и в предишните случаи, колата бе взета под наем, вратата на шофьора бе отворена, фаровете светеха и алармата дрънчеше. Ченгетата претърсваха района и заснемаха всичко с видеокамери.