Бразил забеляза Уест и Хамър и репортерите, които се скупчиха около тях, без да получат никакъв коментар. Той се вторачи в Уест напрегнато, за да привлече вниманието й. Тя го видя, но очевидно не възнамеряваше да го включи в действията. Пренебрежението й го прониза като кинжал. Сякаш никога не се бяха виждали. Хамър също като че ли не го забелязваше. Бразил се загледа в тях, убеден, че са го предали. Двете жени бяха заети и изнервени.
— Сигурни сме — каза Хамър на Уест.
— Да. Същото като другите — потвърди Уест мрачно, докато се приближаваха към местопрестъплението. — Няма съмнение. Абсолютно същият метод.
Хамър си пое дъх дълбоко. Лицето й изразяваше болка и негодувание, когато огледа колата и храстите, където доктор Одом работеше на колене. От мястото си Хамър виждаше окървавените ръкавици на лекаря, които проблясваха от светлината на прожекторите. Тя вдигна поглед, когато хеликоптерът на Канал три прогърмя ниско над главите им. Под краката на двете жени хрущяха счупени стъкла. Доктор Одом оглеждаше разбитата глава на жертвата. Мъжът бе облечен в тъмносин костюм от „Ралф Лоурън“, бяла риза с липсващи ръкавели и вратовръзка „Херцогиня Майра“. Имаше посивяла къдрава коса и загоряло лице, което може и да е било привлекателно, но сега това не можеше да се разбере. Хамър не видя никакви бижута, но предположи, че мъжът е имал доста скъпи неща. Видът му говореше за много пари.
— Установена ли е самоличността му? — обърна се тя към доктор Одом.
— Блеър Моуни III, четиридесет и пет годишен от Ашвил — отговори той, докато снимаше омразния яркооранжев пясъчен часовник върху гениталиите на жертвата. — Колко още? — запита той Хамър, сякаш обвиняваше нея за убийствата.
— Имаме ли гилзите? — запита Уест.
Детектив Брюстър клечеше и оглеждаше боклуците из храстите.
— Три до момента — отговори той на шефката си. — Изглеждат съвсем същите.
— Господи — изохка доктор Одом.
Той си представи себе си в непознат град. Шофираше из улиците бавно, защото се бе загубил. Внезапно бе измъкнат от колата си и заведен до някакво противно място като това от зловещо чудовище, готвещо се да пръсне главата му заради един портфейл, часовник или пръстен. Доктор Одом можеше да усети ужаса на жертвите, които се молеха за пощада, а зловещият пистолет се насочваше към главите им, готов за стрелба. Лекарят бе убеден, че изцапаното бельо във всичките случаи не бе изцапано след смъртта. По никакъв начин. Убитите бизнесмени не бяха загубили контрол върху червата и пикочните си мехури, докато животът им ги е напускал. Просто са били ужасени, треперили са, зениците им са се разширили, а кръвното им се е вдигало до невиждани висоти, подготвяйки ги за борбата, която никога не се е осъществила. Доктор Одом усети ускорения си пулс, докато разгъваше следващия черен чувал за трупове.
Уест внимателно огледа вътрешността на колата, заслушана в звънчето, което съобщаваше, че вратата на шофьора е отворена. Забеляза плика с храна от „Мортън“ и разпиляното по пода съдържание на куфарчето и сака на жертвата. Визитни картички от ЮЕС Банк лежаха на пода. Тя се наведе и прочете името на Блеър Моуни III, същото като в шофьорската книжка, която Брюстър й бе показал. Уест извади гумените ръкавици от джоба си. Нахлузи ги на ръцете си така вдълбочена в мислите си, че не забелязваше хората около себе си, нито пък влекача, който дойде, за да откара линкълна в управлението. От години не обработваше местопрестъпления, но навремето беше много добра в това. Работеше усърдно, неуморно и интуитивно. И сега, когато огледа безпорядъка, създаден от убиеца, изпита странно чувство. Повдигна самолетния билет за крайчето и го отвори на седалката, като внимаваше да не го докосва много. Лошите й предчувствия нараснаха.
Моуни бе пристигнал днес от Ашвил. Бе кацнал на международно летище „Шарлът-Дъглас“ в пет и половина следобед. Утре трябваше да отлети, но не обратно за Ашвил, а за Маями, откъдето щеше да потегли към Каймановите острови. Уест внимателно огледа и останалите билети. Сърцето й ускори ритъма си, адреналинът й се повиши. Обратният му полет бе от Кайманите до Маями, където щеше да остане шест часа. После щеше да се върне в Шарлът и накрая в Ашвил. Имаше и други странности, които надали бяха свързани с убийството на Моуни, но говореха, че животът му е бил свързан с престъпността.
Уест си помисли, че горчивата ирония в подобни случаи винаги бе еднаква. Насилствената смърт обикновено поваляше хора, които злоупотребяваха с наркотици или пиене, обичаха да ги бият или те да бият някого, или да усукват примки около врата си и да мастурбират. Човешките фантазии бяха безгранични и Уест бе виждала всичко.