— Не можеш да постъпиш така с мен! — яростно продължи Бразил. — Не съм направил нищо лошо!
— Моля те, не прави сцени или ще трябва да те помоля да напуснеш — каза заместник-началник Уест.
Разгневен и наранен, Анди осъзна истината.
— Няма да ми позволиш да излизам с теб повече.
Уест се поколеба и се опита да смекчи нещата.
— Анди, това не може да продължава вечно — каза тя. — Винаги си го знаел. Господи. Аз съм достатъчно стара…
Бразил отстъпи назад, вторачен в нея. Предател, враг, безсърдечен тиранин, най-ужасният злодей, когото бе срещал в живота си. Това бе Уест. Не й пукаше за него. Никога не се бе интересувала от него.
— Не се нуждая от теб — каза той жестоко.
После се завъртя и побягна. Затича се с невероятна скорост към БМВ-то си.
— О, по дяволите — възкликна Уест.
Внезапно Хамър застана до нея.
— Проблем ли има? — запита тя, загледана в Бразил.
— Пак същото — отговори Уест, която бе готова да го убие. — Ще направи някоя дивотия.
— Мисля, че си права.
Очите на Хамър бяха тъжни и изморени, но тя бе изпълнена с кураж и готова да подкрепи живите.
— Май ще е по-разумно да го настигна — каза Уест и тръгна.
Хамър остана на мястото си. Светлините от лампите на полицейските коли проблясваха по лицето й. Тя се загледа в Уест, която се отърва от репортерите и се качи в колата си. Хамър се замисли за любовта, за хората, полудели от нея, без да го знаят, които се караха, бягаха един от друг и се гонеха.
Линейката даде на заден ход и потегли към моргата, отнасяйки останките от човека, когото Хамър не съжаляваше особено много в този момент. Никога не би му пожелала подобна зловеща смърт, но все пак какво лайно бе той. Бе крал, лъгал, мамил, наранявал хората и вероятно се бе подготвял да навлезе в търговията с наркотици. Тя щеше да вземе в собствените си ръце разследването и ако бе необходимо, щеше да превърне в пример Блеър Моуни III, който бе възнамерявал да прекара и банката и някоя проститутка по време на пътуването си.
— Хората умират така, както живеят — довери тя на детектив Брюстър, като го потупа по гърба.
— Началник Хамър — каза той, докато зареждаше нов филм в апарата. — Съжалявам за съпруга ви.
— Аз също. Повече, отколкото би могъл да си представиш — отвърна тя и се пъхна под жълтата лента.
Бразил сигурно отново бе превишил скоростта или пак се криеше в някоя малка уличка. Уест шофираше по улица „Уест Трейд“ и търсеше старото му БМВ. Непрестанно проверяваше огледалата, но нямаше и следа от него. Полицейското радио не спираше да съобщава за нови проблеми в града. Тя взе мобифона и набра номера на Анди в „Обзървър“. След три позвънявания обаждането бе прехвърлено на друг и тя затвори. Извади цигара и зави по Пета улица, като оглеждаше колите на хората, които проверяваха нощния пазар. Уест включи сирената и лампите си и загледа проститутките и травеститите, които се разпръснаха, когато потенциалните им клиенти изчезнаха.
— Тъпи копелета — измърмори тя и изхвърли цигарата си. — Заслужава ли си да умирате за това? — изкрещя тя към тях.
Кахун живееше в „Майърс Парк“. Великолепната му тухлена къща бе неосветена, защото собственикът й, жена му и най-малката му дъщеря си бяха легнали. Това не възпря Хамър. Тя се готвеше да направи нещо добро за шефа на банката. Хамър звънна изморено. Чувстваше празнота и самота, които я плашеха със силата си. Не искаше да се прибере у дома и да види местата, където Сет бе седял, лежал или ходил. Не искаше да види останките от вече несъществуващия живот. Любимата му чаша за кафе. Сладоледът с шоколадови парченца в него, който не бе успял да изяде. Старинният сребърен нож за писма, който й бе подарил за Коледата на 1972, все още лежеше на бюрото й.
Кахун чу звънеца от огромната си спалня, чийто прозорец предлагаше чудесна гледка към магнолиите и чимширите в двора и небостъргача му, увенчан с корона. Отхвърли фините чаршафи и се зачуди кой, по дяволите, можеше да го безпокои в дома му в този нечовешки час. Отиде до монитора на алармената система и изненадано видя началник Хамър пред вратата си.