— Джуди? — запита той объркано.
— Знам, че е късно, Сол — погледна Хамър към камерата и заговори в интеркома. — Но се налага да говоря с теб.
— Всичко наред ли е?
Кахун уплашено помисли за децата си. Знаеше, че Рейчъл е в леглото си, но двамата му синове можеха да са навсякъде.
— Страхувам се, че не — отговори полицайката.
Кахун грабна халата си и го нахлу бързо. Чехлите му зашляпаха по старинната персийска пътека по стълбите. Пръстите му натиснаха бутоните на алармената система, охраняваща сейфа и безценната му колекция от произведения на изкуството, които се намираха в различни крила на къщата. Вратата се отвори.
Кахун се намръщи от ярката светлина, която светваше винаги щом нещо по-високо от трийсет сантиметра се придвижеше към дома му. Хамър не изглеждаше добре. Той не можеше да си представи защо началничката на полицията е навън в ранната утрин, толкова скоро след смъртта на мъжа си.
— Заповядай — каза той, вече напълно буден и по-любезен от обикновено. — Мога ли да ти приготвя едно питие?
Тя го последва във величествения хол. Кахун отиде до бара. Хамър бе влизала в дома му само веднъж преди. Беше поканена на изискан прием, на който свиреше струнен квартет, а огромни сребърни купи, пълни с кралски скариди, украсяваха масите. Шефът на банката обичаше английски антики и колекционираше стари книги с красиви кожени подвързии и твърди страници.
— Бърбън — реши Хамър.
Това прозвуча добре на Кахун, който бе подложен на строг режим без мазнини, алкохол или някакво забавление. Той щеше да удари едно двойно без лед. Кахун отвори бутилката и приготви питиетата, без да си прави труда да вади поставките за чаши, украсени с монограми, които жена му харесваше толкова много. Знаеше, че ще има нужда от успокоително, тъй като Хамър със сигурност нямаше да му съобщи добри новини. Мили боже, дано нещо лошо да не се е случило на момчетата, помоли се Кахун. Не минаваше и ден, без бащата да се тревожи за техните вечни веселби и профучаването им през живота със спортните им коли и мотори. Моля те, нека те да са наред. Обещавам, че ще стана по-добър човек, продължи той безмълвната си молитва.
— Чух по новините за твоя… — започна Кахун.
— Благодаря. Те го орязаха така ужасно, Сол — прекъсна го Хамър.
Тя отпи от силния бърбън и топлината се разля в кръвта й. Хамър прочисти гърло и продължи:
— Дори и да бяха успели да го спасят, той нямаше да може да живее нормално. Благодарна съм, че поне не страда повече от това.
Типично за нея беше да разглежда нещата от по-светлата им страна, макар сърцето й да бе наранено. Тя все още не можеше да свикне с мисълта, че когато слънцето изгрее и настъпи следващият ден, а и всички след него, в къщата й щеше да цари тишина. Нощем нямаше да се чуват звуци от човек, който рови из кухнята и после пуска телевизора. Нямаше да има човек, на когото да се обади, когато щеше да закъснее за вечеря. Хамър знаеше, че никога не е била добра съпруга, нито пък приятелка.
Кахун се обърка, когато видя тази властна жена потънала в сълзи. Тя се опитваше да си възвърне железния самоконтрол, но сърцето й просто не можеше да понесе повече. Кахун се надигна от коженото си кресло, купено от английски замък от шестнадесети век. Отиде, седна до нея и я хвана за ръката.
— Всичко е наред, Джуди — мило каза той и усети, че и на него му се плаче. — Имаш право да се чувстваш така. Не се срамувай. Сега сме само аз и ти, просто две човешки същества. Кои сме в живота, няма никакво значение.
— Благодаря ти, Сол — прошепна тя с треперещ глас, като избърса очи и отпи голяма глътка бърбън.
— Напий се, ако искаш — предложи той. — Имаме много стаи за гости. Можеш да останеш да спиш тук, за да не ти се налага да шофираш.
Хамър го потупа по ръката и си пое лъх дълбоко.
— Хайде да поговорим за теб — каза тя.
Отхвърленият Кахун се надигна и се върна в креслото си. Погледна към нея и се стегна.
— Моля те, не ми казвай, че става дума за Майкъл или Джереми — едва промълви той. — Знам, че Рейчъл е добре. Спи в стаята си. Знам, че и жена ми също спи дълбоко. Само синовете ми са все още диви. Работят за мен и негодуват срещу това. Знам, че понякога прекаляват.
Хамър помисли за своите синове и се стресна, когато осъзна, че ужасно е изплашила този баща.
— Сол, не, не — бързо го успокои тя. — Не става дума за синовете ти, нито за когото и да било от семейството ти.