Тя излезе от колата и се вторачи в него.
— Умираш — допълни Уест и затръшна вратата.
Бразил я загледа как върви към магазина. Започна да си води бележки, отказа се и се облегна на седалката. Не разбираше какво става. Тормозеше се от мисълта, че тя не го иска наоколо, макар да бе убеден, че не му пука. Нищо чудно, че не беше омъжена. Кой би искал да живее с човек като нея? Анди вече знаеше, че ако някога преуспее, няма да се държи лошо с хората, които тепърва започват. Това беше безсърдечно и говореше доста лошо за характера на Уест.
Тя го накара да плати кафето си. Струваше долар и петнадесет цента. На всичкото отгоре не си бе направила труда да го пита как го пие, което не беше със сметана и двайсет пакетчета захар. Бразил едва го преглъщаше, но се постара да го изпие. Потеглиха и възобновиха патрулирането. Уест отново запали цигара. Пътуваха по една от централните улици, където проститутки с хавлиени кърпи в ръка се разхождаха лениво по тротоара и ги оглеждаха с празни очи.
— За какво са хавлиите? — запита Бразил.
— А ти какво очакваш? Легени? Това е мърлява професия — отвърна Уест.
Анди я изгледа шокирано.
— Независимо каква кола карам, те знаят, че съм тук — продължи тя, като изтърси пепелта от цигарата си през прозореца.
— Наистина ли? — попита Бразил. — В такъв случай, предполагам, че някои от тях са тук поне от петнайсет години. И още те помнят. Гледай ти.
— Нищо няма да спечелиш по този начин — предупреди го тя.
Бразил се загледа замислено навън и попита:
— Не ти ли липсва?
Уест погледна към дамите на нощта и не си направи труда да му отговори.
— Можеш ли да познаеш кои са мъже?
— Ето тази може би.
Анди се бе вторачил в едра, грозна проститутка в найлонова къса пола и тясна черна блуза, изпъната върху огромни гърди. Подканящата й походка бе бавна и тромава. Тя се вгледа с омраза в полицейската кола.
— Не. Тази е истинска — съобщи Уест, без да допълва, че проститутката всъщност беше ченге под прикритие, въоръжена и омъжена, с деца. — Мъжете имат хубави крака — продължи Уест. — Анатомически идеални фалшиви гърди. Нямат бричове. А ако се приближиш, което не ти препоръчвам, ще видиш, че са бръснати.
Бразил замълча.
— Май не си учил за тези неща, докато си писал за телевизионната рубрика — добави тя.
Младежът усети как Уест го оглежда, сякаш имаше още нещо наум.
— Ти ли караш оня кадилак с перки на акула? — най-после запита тя.
Бразил продължи да оглежда маскарада по улицата, като се мъчеше да различи мъжете от жените.
— Дето е паркиран пред дома ти — продължи Уест. — Не изглежда като нещо, което ти би шофирал.
— Не е — отговори Анди.
— Пипнах те — каза Уест и дръпна от цигарата. — Не живееш сам.
Анди не отмести поглед от прозореца.
— Имам старо БМВ 2002. Беше на баща ми. Купи го на старо и го поправи. Той можеше всичко да поправи.
Минаха покрай нает сребрист линкълн. Уест го забеляза, защото човекът в него изглеждаше загубен и бе включил вътрешната светлина. Говореше по мобифона си и оглеждаше уплашено мрачната околност. После зави по улица „Минт“. Бразил все още разучаваше опасните лица, вторачени в тях, когато Уест прояви интерес към тойотата отпред. Страничният й прозорец беше счупен, номерът й висеше. Вътре имаше двама млади мъже. Шофьорът я наблюдаваше в огледалото за обратно виждане.
— Искаш ли да се обзаложим, че колата пред нас е крадена — предложи Уест.
Тя написа регистрационния номер на колата на подвижния информационен терминал и той започна да сигнализира, сякаш Уест току-що бе спечелила на ротативните машини. Тя прочете съобщението и включи синьо-червените светлини. Тойотата изфуча напред.
— Мамка му! — изруга Уест.
Започна преследване с висока скорост и тя трябваше едновременно да се прави на състезател, да балансира кафето и цигарата си и да откачи микрофона. Бразил не знаеше какво да направи, за да й помогне. Струваше му се, че това ще бъде приключението на живота му.
— 700! — изкрещя Уест в микрофона. — Участвам в преследване!
— Слушам, 700 — отговори радиото. — Ефирът е на твое разположение.
— Намирам се в северната част на „Пайн“, завивам наляво по Седма. Ще ти дам описание след секунда.
Бразил едва се сдържаше. Защо Уест просто не изпревари колата и не я засече? Тойотата не беше особено мощна. Надали можеше да върви прекалено бързо.