— Какво искаш, момченце? — запита Пойзън.
— Информация — отговори Бразил развълнувано. — Ще платя за нея.
Очите на проститутката проблеснаха и тя се усмихна, разкривайки липсващите си зъби. Заобиколи колата и се наведе към него. Парфюмът й беше силен и сладникав.
— Каква информация искаш, момченце?
Бразил бе притеснен и заинтригуван. Никога не се беше сблъсквал с хора като нея. Опита се да си представи опитните, по-възрастни мъже и тайните им удоволствия. Зачуди се дали се страхуваха, когато в колата им влизаше такава жена. Дали я питаха за името й? Или пък искаха да узнаят нещо повече за нея?
— Искам да науча какво става тук — нервно отговори той. — За убийствата. Виждал съм те из района няколко пъти. Вероятно знаеш нещо.
— Може и да знам, а може и да не знам — отвърна Пойзън и нежно прокара пръст по рамото му.
Уест шофираше бързо, подминавайки зловещите места, покрай които преди малко бе минал и Анди. Хамър не беше много далеч зад нея. Кахун се возеше в колата на полицейската началничка и гледаше с широко отворени очи реалността, която бе толкова различна от неговата.
— Ще ти струва петдесетак, момченце — каза Пойзън.
Бразил нямаше толкова пари дори в банката, но не възнамеряваше да споделя това с нея.
— Двайсет и пет — започна да се пазари той, сякаш редовно се занимаваше с подобни неща.
Пойзън се отдръпна назад и се замисли за Тиквата, който седеше в микробуса и ги наблюдаваше. Тази сутрин той й се скара и я наби. Нарани я на места, които никой не можеше да види, защото бе ядосан на статиите на Блонди във вестника. Пойзън се чувстваше изпълнена с омраза към сводника и затова взе решение, което не беше особено разумно, като се има предвид, че тя и Тиквата вече бяха очистили един тузар тази вечер и ченгетата се мотаеха наоколо.
Проститутката изглеждаше развеселена от някаква мисъл, когато посочи напред.
— Виждаш ли оня ъгъл там, момче? — запита тя. — Онази стара сграда? Там вече няма никой. Ще се видим там, защото не можем да говорим тук.
Пойзън се загледа в тъмната алея на отсрещната страна на улицата, където Тиквата седеше в микробуса, скрит от плътните сенки. Сводникът бе разбрал плана на момичето и се почувства възбуден от него. Подхождаше идеално на настроението му, тъй като напоследък изпитваше нужда да убива все по-често. Тиквата усети нечовешка ярост към Блонди, която бе по-възбуждаща дори от секса. Нямаше търпение да види как този шибан доносник щеше да изцапа тесните си джинси и да се моли паднал на колене пред Всемогъщата Тиква. Извратеният тип не бе искал по-силно нищо през целия си долен, омразен живот. Вълнението му стана почти непоносимо.
Уест забеляза колата на Бразил. Видя проститутката, която тръгна напред. Анди подкара към ъгъла и зави надясно. Уест мярна и тъмния микробус без прозорци, който се плъзна след него.
— Господи! — паникьоса се Уест. — Анди, не!
Тя грабна радиото, натисна газта и включи светлините.
— 700 иска подкрепления! — изкрещя тя в микрофона. — „Уест Трейд“ двеста. Веднага!
Хамър също чу обаждането и ускори.
— Мамка му — изруга тя.
— Какво става, по дяволите? — запита Кахун.
Той седеше напрегнато във войнствено настроение, готов да унищожи врага.
— Не знам точно, но не е хубаво — отговори Хамър, като включи светлините и сирената.
— Имаш ли резервен пистолет? — попита Кахун.
Той отново бе в морската пехота. Хвърляше гранати по севернокорейците и се търкаляше в кръвта на другарите си. Никой не можеше да мине през това и да остане същият. Никой не можеше да се ебава с Кахун, защото той знаеше нещо, което те не знаеха. Имаше и по-лоши неща от смъртта. Страхът бе най-важното. Той разкопча предпазния колан.
— Закопчай го — каза Хамър, докато летяха напред.
Уест се опитваше да намери място, където да направи обратен завой, и най-после се отказа. Отби и мина през островчето, което разделяше двете платна. Гумите й изсвистяха, когато изфуча напред. Беше загубила от погледа си Бразил, проститутката и микробуса. Уест беше нервна и изплашена както никога преди в живота си.
— Моля те, Господи, помогни ми! — извика тя. — Моля те, Господи!