— Натисни сирената! — извика му Уест.
Бразил не беше изкарал този курс в академията за доброволци. Той разкопча колана си и започна да опипва по таблото, под него, около коленете на Уест. Беше почти в скута й, когато напипа някакво копче, което му се стори обещаващо. Натисна го, докато профучаваха надолу по улицата. Багажникът шумно се отвори. Колата попадна в дупка и по асфалта се разпиляха фенери, инструменти, дъждобран и различни уреди за проучване на местопрестъпления. Уест не можа да повярва на очите си, когато видя всичко това в огледалото. Бразил мълчеше смутено, докато Уест изключваше светлините. Тя намали, отби от пътя и спря. После погледна към него.
— Съжалявам — каза Бразил.
Глава трета
В продължение на час и половина Уест не продума. Тя и Бразил пълзяха по улицата и събираха полицейските принадлежности, които бяха изхвърчали от багажника. Фенерът беше счупен. Фотоапаратът „Полароид“ никога вече нямаше да снима. Дъждобранът бързо се отдалечаваше, закачен за ауспуха на някаква кола, и сигурно скоро щеше да се запали.
Уест и Бразил вървяха и спираха, събираха и отново тръгваха. Работата се вършеше без разговори. Уест беше толкова ядосана, че не смееше да проговори. Досега покрай тях бяха преминали две полицейски коли. Началник Уест не се съмняваше, че цялата смяна знае какво точно е станало. Вероятно смятаха, че самата тя е натиснала бутона, тъй като досега не бе участвала в преследване. Преди тази вечер нея я уважаваха. Хората й се възхищаваха от нея. Но Бразил провали всичко. Тя го изгледа с омраза. Младежът вдигна един кабел, нави го грижливо и го пъхна зад резервната гума, която по чудо не бе изхвърчала с другите неща.
— Разбери ме — внезапно заговори Бразил, загледан в нея под светлината от уличната лампа. — Не го направих нарочно. Какво повече искаш да кажа?
Уест се качи обратно в колата. Анди се зачуди дали няма да си тръгне без него. Можеше просто да реши да го остави тук, за да бъде убит от търговци на наркотици или проститутки, които всъщност бяха мъже. Вероятно Уест също се сети за възможните последици и затова го изчака да се качи. Той затвори вратата и закопча предпазния колан. Скенерът не беше замлъкнал и Бразил си пожела скоро да се заемат с нещо друго, за да може да изкупи грешката си.
— Няма откъде да знам никакви подробности за колата ти — каза Анди с кротък, благоразумен тон. — Колата, която карах в академията, беше по-стар модел. Багажникът се отваряше от външната страна. А и не ни учиха как да използваме сирената…
Уест включи на скорост и подкара.
— Знам. Не те обвинявам. Не си го направил нарочно. Това е достатъчно — каза тя.
Уест реши да пробват друг район. Улица „Римъс“ близо до приюта за кучета. Там нищо не можеше да се случи. Предположението й щеше да е правилно, ако не беше старата пияна жена, която бе решила да започне да крещи на моравата на баптистката църква близо до автогарата и „Престо грил“. Уест чу повикването и нямаше друга възможност, освен да подкрепи обадилия се патрул. Тя и Бразил се намираха на около четири пресечки от местопроизшествието.
— Това ще е фасулска работа и трябва да си остане такава — многозначително се обърна Уест към Бразил.
Тя увеличи скоростта и зави надясно по „Ланкастър“.
Едноетажната църква беше от жълти тухли с осветени прозорци с цветни стъкла. Вътре нямаше никой. По малката морава, близо до надписа „Исус призовава“, бяха разхвърляни празни бирени шишета. Някаква стара жена крещеше и плачеше истерично, като се опитваше да се освободи от две униформени ченгета. Бразил и Уест излязоха от колата и се отправиха към тях. Когато полицаите видяха началничката си, се озадачиха и изнервиха.
— Какво става? — запита Уест.
Жената пищеше и нямаше зъби. Бразил не можеше да разбере нито дума.
— Буйство в пияно състояние — отговори ченгето, на чиято табелка пишеше „Смит“. — И преди сме я прибирали.
Жената беше поне на шейсет години. Бразил не можеше да свали очи от нея. Беше ужасно пияна и се гърчеше под силната светлина на уличната лампа, близо до църквата, която вероятно не посещаваше. Носеше избелял зелен пуловер и мръсни джинси. Шкембето й беше издуто, гърдите й приличаха на останали без въздух балони. Ръцете и краката й бяха покрити с дълги тъмни косми.
Майката на Бразил имаше навика да прави сцени пред къщата, но вече бе приключила с това. Анди си спомни една нощ в миналото, когато се прибра у дома от магазина и намери майка си пред къщата. Тя крещеше и сечеше оградата. В същото време се зададе полицейска кола. Бразил се опита да я спре, като внимаваше да не попадне под ударите на брадвата. Полицаят познаваше всички в града и не заключи майка му за нарушение на обществения ред, макар да имаше оправдание за това.