— Всичко ще се оправи — успокои я Анди, макар сам да не вярваше в това.
Уест не беше наивна. Знаеше, че с патрула има проблеми. А и как да не е така, при положение че начело стоеше заместник-началник Гуди? Фактът, че някои ченгета могат да бъдат прекалено груби или непрофесионални, не представляваше новост за нея, но тя не бе съгласна да се примири с това. Уест приближи към двете застаряващи и недоволни от работата си ченгета. Застана пред Смит и си припомни сержантските дни, когато трябваше да работи с дървета като него. Смяташе го за толкова долна личност, че не би нахранила дори прасетата си с него.
— Никога вече да не виждам или чувам нещо такова — нареди Уест с нисък тон, който Бразил намираше за ужасяващ.
Тя стоеше достатъчно близо до Смит, за да види наболата му брада и спуканите капиляри, причинени от това, с което той се забавляваше, когато не се намираше в патрулната кола. Очите му я гледаха безжизнено, тъй като мозъкът му отдавна бе загубил способността си да разсъждава.
— Ние сме тук, за да помагаме, а не да нараняваме — прошепна Уест. — Запомни ли? Това се отнася и за теб — обърна се тя към партньора му.
Нито едно от ченгетата нямаше представа кое е момчето с Уест. Те седнаха в украсената със стършелово гнездо кола и се загледаха в отминаващата „Краун Виктория“. Затворничката зад гърба им тихичко похъркваше.
— Може началник Дева най-после да си е хванала гадже — каза Смит, докато отваряше пакетче дъвки.
— Да — съгласи се партньорът му. — А когато й писне от хлапето, ще й покажа какво изпуска при големите момчета.
Те се разсмяха и потеглиха. След минута радиото съобщи още лоши новини.
— Улица „Бийтис Форд“ хиляда и триста — каза диспечерът. — Някакъв кретен с нож е взел за заложник една линейка.
— Добре че вече сме заети — каза Смит, мляскайки дъвката си.
Уест извади лош късмет, че Джеръм Суон бе преживял една кофти вечер. Тя бе започнала още преди слънцето да залезе над тази скапана част на града. Уест нямаше откъде да знае за свърталището на крадци в района, познато като „Бейзин“. То се намираше близо до приюта за кучета, накъдето Уест се бе отправила. Затова, когато радиото предаде съобщението, тя се оказа в капан. Първи на местопрестъплението се озоваха две патрулни коли, после пристигна капитан Дженингс с придружителя си, градския съветник Хю Бледсо.
— По дяволите — изруга Уест, когато стигнаха там. — Мамка му!
Тя паркира на тясната тъмна улица.
— Виждаш ли онзи човек, който излиза от колата? Онзи в костюма? Знаеш ли кой е той?
Бразил се протегна към ръчката на вратата, но се спря.
— Знам много добре кой е — отвърна той. — Големият Досадник.
Уест го погледна изненадано. Наистина ченгетата бяха измислили прякор за градския съветник, но не можеше да разбере откъде Анди го знае.
— Не казвай нито дума — предупреди го тя, докато отваряше вратата. — Стой по-далеч. И не докосвай нищо.
Линейката беше паркирана по средата на улицата. Задната й врата беше широко отворена и осветена от синьо-червените полицейски лампи. Полицаите се бяха събрали близо до едната задна гума, за да уточнят плана си за действие. Уест отиде отзад, за да огледа и прецени положението. Бразил я следваше по петите, умирайки от желание да види какво става отпред. Суон се намираше вътре в линейката и размахваше хирургическа ножица. Очите му приличаха на кървави жълтъци, които се изпълниха с ярост, когато полицайката в бяла риза застана пред него.
По главата му имаше кървящи рани от сбиването, в което бе участвал в свърталището, където играеше комар и пиеше евтино вино „Нощен експрес“. След като го вкараха в линейката, той реши, че точно в този момент не му се ходи никъде. Винаги когато го обхванеше подобно настроение, Суон се възползваше от заобикалящата го среда. В този случай той грабна най-близкия опасен предмет и заплаши санитарите, че е болен от СПИН и ще намушка всеки един от тях. Те побягнаха от линейката и повикаха полицията. Всички ченгета бяха мъже, с изключение на оная с големите цици, която го гледаше, сякаш щеше да направи нещо.
Уест веднага схвана проблема. Престъпникът държеше бравата на страничната врата, която водеше към улицата, и единственият начин да бъде заловен беше някой да се качи в линейката. Това не изискваше кой знае какъв план. Уест отиде отзад, за да се уговори с полицаите, все още скупчени до гумата.