Уест се обърна и посочи към него, като че ли беше куче.
— Стой тук — заповяда му тя.
Бразил очакваше подобно нещо, но не беше доволен от него. Започна да протестира, но никой не му обърна внимание. Хамър и Уест минаха под лентата, а едно от ченгетата изгледа Анди предупредително, сякаш искаше да му каже хич и да не си мисли да ги последва. Бразил се загледа в двете полицайки, които спряха да огледат нещо върху овехтелия напукан асфалт. Кървави следи от влачене проблеснаха в светлината на фенера на Уест. Тя разгледа малката размазана локвичка на сантиметри от отворената врата на колата и си помисли, че знае точно какво е станало.
— Бил е застрелян ето тук — каза тя на Хамър. — Паднал.
После посочи към локвата.
— Тук е ударил главата си. После са го влачили за краката.
Кръвта започваше да се съсирва. Хамър се почувства притеснена от пулсиращите светлини, нощта и ужаса. Усещаше миризма на смърт. Носът й се бе научил да я различава още през първата година, когато стана ченге. Кръвта се разлагаше бързо. Ставаше по-рядка по краищата и гъста в средата, а миризмата беше сладникава и отвратителна. Следата водеше към храсталак от прекалено израснали лози и борчета с много плевели между тях.
Жертвата изглеждаше на средна възраст. Беше облечен в бежов костюм, измачкан от пътуването. Някой бе пръснал главата му с изстрели. Панталонът и бельото му бяха смъкнати до коленете. Виждаше се познатият яркооранжев пясъчен часовник, а по кръвта бяха полепнали листа и други частици от растения.
Доктор Уейн Одом беше съдебен лекар на района Шарлът-Мекленбърг повече от двайсет години. Беше сигурен, че рисунката е била направена точно там, където бе намерен трупът, защото вятърът бе нанесъл лек оранжев слой върху листата на близките дървета. Докторът зареди фотоапарата, без да свали окървавените си ръкавици. Предполагаше, че си има работа с хомосексуални серийни убийства. Доктор Одом беше един от настоятелите на баптистка църква „Нортсайд“ и вярваше, че разгневеният бог наказва Америка за перверзиите й.
— По дяволите — измърмори Хамър, докато криминолозите оглеждаха района за улики.
Уест се чувстваше ужасяващо безсилна.
— Какво е това? На около сто метра от последното? Имам сума ти хора наоколо. Никой нищо не е видял. Как е възможно?
— Не можем да наблюдаваме всички улици през всяка секунда от деня — ядосано каза Хамър.
Отдалеч Бразил наблюдаваше как един от детективите разглежда портфейла на жертвата. Анди се опитваше да си представи какво са видели Уест и Хамър, докато търпеливо чакаше до колата на Уест и си водеше бележки. Най-важното, което бе научил по време на следването си, бе, че дори ако няма цялата информация, може да създаде настроение. Той разгледа задната част на порутената тухлена сграда и реши, че някога е била нещо като склад. Всички прозорци бяха счупени и сякаш гледаха към него с мрачни празни очи. Противопожарната стълба беше ръждясала и половината от нея липсваше.
Светлината от прожекторите изглеждаше разсеяна и призрачна и едва достигаше до храсталака, където всички се бяха струпали. Около взетата под наем кола прелитаха светулки. Анди чуваше ясно далечния шум от трафика. Пристигнаха санитари, които се потяха в униформените си гащеризони и носеха сгъваема количка и черен чувал за трупове. Бразил изпъна врат, за да вижда по-надалеч, и започна да пише бързо. Санитарите стигнаха до трупа и разгънаха носилката. Хамър се извърна встрани, когато металът изтрака. Уест и Брюстър разглеждаха шофьорската книжка на жертвата. Никой не възнамеряваше да коментира нещо пред Бразил.
— Карл Парсънс — прочете Брюстър от шофьорската книжка. — Спартанбърг, Южна Каролина. Четиридесет и една годишен. Парите му липсват. Бижутата му също са изчезнали, ако въобще е имал такива.
— Къде е отседнал? — попита Хамър.
— Струва ми се, че имаме потвърждение за „Хайът“, близо до Саутпарк.
Уест клекна, за да огледа света под различен ъгъл. Парсънс лежеше почти на едната си страна насред гнездо от окървавени листа. Очите му приличаха на цепки и гледаха празно. Доктор Одом го унижи още веднъж, вкарвайки дълъг химически термометър в ануса му, за да измери вътрешната температура. Всеки път, когато съдебният лекар докосваше трупа, от дупките в главата капеше кръв.
Уест осъзна, че този, който извършваше убийствата, няма намерение да спре.