Бразил също не възнамеряваше да спре, независимо от това, че Уест непрекъснато се изпречваше на пътя му. Беше направил всичко възможно, за да предаде видимите детайли и настроението, и сега обикаляше и се оглеждаше внимателно. Забеляза нов яркосин мустанг, паркиран близо до необозначена полицейска кола, на чиято предна седалка се намираше някакъв тийнейджър заедно с детектив, маскиран като търговец на наркотици, когото Бразил никога преди не бе виждал. Анди продължи да записва впечатленията си, докато хлапето говореше, а санитарите прибираха трупа в черния чувал. Репортерите, особено Уеб, пощуряха, опитвайки се да снимат как отнасят убития, който приличаше на гигантски черен пашкул. Никой, освен Бразил, не обърна внимание на тийнейджъра, който излезе от колата на детектива и бавно се върна до мустанга си.
Гюрукът на колата беше свален и когато Анди се отправи към лъскавата кола, сърцето на момчето отново заби възбудено. Хубавият рус младеж държеше репортерски бележник в ръка. Джеф Дийдрик завъртя ключа и запали двигателя с треперещи ръце, като се опитваше да изглежда безразличен.
— Аз съм от „Шарлът Обзървър“ — представи се Бразил, като застана до шофьорската врата. — Бих искал да ти задам няколко въпроса.
Дийдрик щеше да стане известен. Беше само седемнайсетгодишен, но можеше да мине и за двадесет и една, ако не му поискаха карта за самоличност. Сега щеше да има всички онези момичета, които преди тази нощ не му обръщаха никакво внимание.
— Струва ми се, че няма проблем — отвърна Дийдрик престорено неохотно, сякаш цялото внимание към него го бе изморило.
Бразил се качи в мустанга, който изглеждаше съвсем нов и очевидно не принадлежеше на момчето. Това си личеше от финия син ключодържател, който отговаряше на цвета на колата. Плюс това повечето толкова млади хлапета не притежаваха мобифони, освен ако не бяха търговци на наркотици. Бразил беше готов да се обзаложи, че мустангът принадлежи на майката на Дийдрик.
Първо репортерът записа името, адреса и телефона на момчето, после му повтори всяка сричка, за да е сигурен, че всичко е правилно. Беше се научил на подобна прецизност по тежкия начин. През първия месец във вестника той бе получил три оплаквания за дребни, незначителни грешки в изписването на нечие име, например „Младши“ вместо „Трети“. Това бе довело до написването на некролог за сина вместо за бащата. Синът си имаше проблеми с данъчните власти и не се ядоса на грешката. Дори се обади на Анди, за да помоли да не я поправят. Пакър обаче не се съгласи.
Вероятно най-тъпата грешка на Бразил, за която той не обичаше да си спомня, бе, когато трябваше да напише статия за някакъв публичен спор относно домашните животни. Той обърка името на мястото с името на човек и през цялото време говореше за Лата Парк това и г-жа Парк онова. Затова този път се увери, че е записал правилно всички данни за Дийдрик. Тук нямаше да има проблеми. Бразил хвърли поглед към зловещата сцена в далечината, където санитарите вкарваха трупа в линейката.
— Признавам, че ударих няколко, после си тръгнах. Усетих, че няма да мога да се добера до вкъщи — говореше Дийдрик нервно и възбудено.
— Значи си отбил тук, за да идеш до тоалетната? — запита Бразил, като обърна нова страница в бележника си.
— Да. Спрях и видях онази кола. Фаровете й светеха, а вратата беше отворена. Реших, че и другият шофьор е искал да се облекчи.
Дийдрик се поколеба за момент. Свали бейзболното си кепе и го обърна с козирката назад, после продължи:
— Чакам, ама не виждам никого. Ставам любопитен, затова отивам да видя. Слава богу, че имам телефон.
Хлапакът не успяваше да фокусира дивия си поглед и по челото му бяха избили капки пот. Струйки пот се стичаха и под мишниците му. Отначало помислил, че шофьорът на линкълна е много пиян, свалил си е панталоните и е припаднал. После обаче видял оранжевата боя и кръвта. Никога преди не се бил уплашвал така. Изтичал в колата си, натиснал газта и се изнесъл оттук. Спрял встрани от шосето и се изпикал. После звъннал на 911.
— Първата ми мисъл? — продължи Дийдрик, вече малко по-спокоен. — Не е възможно. Имам предвид свирещата аларма, кръвта, панталона около коленете му… И, нали разбирате… частите му…
Бразил го погледна любопитно. Момчето заекваше.
— Какво за частите му? — попита Анди.
— Ами бяха боядисани с оранжев спрей. Петното беше ей такова.
Зачервеният Дийдрик очерта осмица във въздуха.