Бразил му подаде бележника си.
— Можеш ли да я нарисуваш? — помоли той.
За изненада на Бразил хлапакът нарисува с треперещи ръце пясъчен часовник.
— Като паяк „Черна вдовица“ — измърмори Анди, загледан в Уест и Хамър, които минаха под жълтата лента, готови да си тръгнат.
Той довърши интервюто набързо, отново уплашен да не го изоставят. А и имаше въпрос, който Уест и Хамър трябваше да чуят. От уважение той се обърна първо към началничката.
— Имало ли е оранжева рисунка на пясъчен часовник и по всички други жертви досега? — нетърпеливо и развълнувано запита той.
Уест застина, което рядко й се случваше. Бразил си помисли, че Хамър е най-впечатляващата личност, която някога бе срещал. Тя просто махна с ръка, сякаш искаше да каже: „Без коментар“.
— Оставям на теб да се справиш с това — обърна се тя към Уест.
Хамър се отправи към сенките, където беше паркирана колата й. Уест тръгна към форда си, без да промълви нито дума, а когато Анди седна до нея и закопча колана си, отново нямаха какво да си кажат. Радиото не млъкваше, а и ставаше много късно. Беше време да върне Бразил на паркинга на управлението, за да си вземе колата и да й се махне от главата. Каква нощ!
Пътуваха обратно към ЦИЗ. И двамата бяха напрегнати и ядосани. Уест не искаше да повярва, че самата тя е докарала репортер на местопрестъплението. Просто не можеше да го понесе. Сигурно й се случваше нещо, предназначено за някой друг, и тя нямаше контрол върху него. Това й припомни за времената в малкото религиозно училище в Бристол, Тенеси. Проблемите започнаха с Милдред.
Милдред беше много едра и всички останали момичета се страхуваха от нея. Но не и Уест. Тя виждаше съученичката си като възможност, тъй като Милдред беше от Маями. Родителите й я бяха изпратили в „Кинг Колидж“, за да се спаси и поправи. Тя обаче бе намерила някакъв тип в Кингс порт, който познавал някого си в град Джонсън. Онзи от Джонсън пък се познавал с човек от „Ийстман Кодак“, който продавал марихуана. Една вечер Уест и Милдред запалиха по цигара на тъмния корт, където не се виждаше нищо, освен малките оранжеви огънчета.
Беше ужасно. Уест никога не бе правила нещо толкова смахнато и сега знаеше защо. Загуби контрол над себе си, започна да се кикоти и да разправя странни истории. Милдред пък й разказа, че била дебела през целия си живот и знаела какво е да си черен и дискриминиран. Милдред беше страхотна. Двете седяха в продължение на часове на зелените пейки. Най-после легнаха по гръб и се загледаха в звездите и луната, която приличаше на яркожълта въртележка, заобиколена с меката сянка на обещанието. Пиха кола и изядоха всичко, което Милдред носеше в чантата си — най-вече шоколади, вафли и кексчета. Господи, как мразеше да мисли за онова скапано време. Извади късмет, че накрая марихуаната я направи параноичка. Едно-две дръпвания от третата цигара и беше готова да се затича към стаята си, да се заключи, да се скрие под леглото и да се покаже оттам само ако е облечена в маскировъчна униформа и с автомат в ръка. По едно време Милдред реши, че Уест е физически привлекателна, но никак не беше уцелила момента.
Уест вярваше, че жените са страхотни. Обичаше всичките си учителки и треньорки, стига да бяха свестни. Но тук имаше известни проблеми. Тя никога не се беше замисляла за това какво може да означава интересът на Милдред за нея, за семейството й или за бъдещия й живот. Освен това Милдред я сграбчи по същия начин, по който би постъпило и някое момче. Тя дори не я попита дали е съгласна, което бе твърде неудачно, тъй като Уест вече бе готова за схватка.
— Нямаш право да се занимаваш с това — обърна се тя към Анди с обвинителен тон, когато завиха към паркинга на ЦИЗ.
— С кое? — сдържано запита Бразил.
— Знаеш с кое. Преди всичко, нямаше нужда да разпитваш свидетеля.
— Такава е работата на репортерите — отговори той.
— На второ място, пясъчният часовник е нещо, което само убиецът знае. Загряваш ли? Затова не можеш да го отпечаташ във вестника. Точка по въпроса.
— Как можеш да твърдиш със сигурност, че убиецът е единственият, който знае за това? — попита Бразил, който едва сдържаше нервите си. — Откъде знаеш, че това няма да подтикне някой по-осведомен да ни даде някаква информация?
Уест повиши тон и си пожела никога да не бе срещала Анди:
— Направи го и следващият убит в града ще си теб.
— Ти — поправи я той.
— Дотук.