Тя вбесено спря колата. Нямаше да позволи на този келеш да продължи да поправя граматиката й.
— Мъртъв си.
— Струва ми се, че току-що ме заплаши — спокойно каза Анди.
— О, не. Не е заплаха — възрази Уест. — Обещание е.
Полицайката паркира нервно.
— Намери си някой друг, с когото да излизаш патрул — посъветва го тя, като усети, че е по-вбесена, откогато и да било преди. — Къде си паркирал?
Бразил разгневено отвори вратата.
— Добре тогава — каза той. — Майната ти.
Анди излезе, затръшна вратата и се отдалечи в мрачната ранна утрин.
Успя да напише материала си навреме за градското издание. На път за вкъщи отби от I-77 и си купи две бири „Милър Лайт“. Изпи и двете, докато шофираше с висока скорост. Бразил имаше ужасния навик да кара адски бързо и понеже скоростомерът му не работеше, можеше само да предположи с колко километра в час се движи. Знаеше, че почти лети и е минал над сто и петдесет километра в час, но не го правеше за първи път. Понякога се чудеше дали подсъзнателно не иска да умре.
У дома първо провери майка си. Тя спеше в леглото си и хъркаше с широко отворена уста. Той се облегна на стената и се загледа в нея. Приглушената светлина от лампата до леглото му напомни за тъжно замъглено око. Почувства се потиснат и изморен. Замисли се за Уест и се зачуди защо беше толкова безсърдечна.
Уест влезе в малката си къща, хвърли ключовете на кухненската маса и се отправи към всекидневната. Найлс, абисинската й котка, се присъедини към нея и тръгна по петите й, както Бразил бе правил цял ден. Уест включи стереоуредбата и гласът на Елтън Джон й напомни за нощта. Тя натисна друго копче и го смени с Рой Орбисън. Върна се в кухнята и си отвори бира. Чувстваше се обзета от сантименталност, но не знаеше защо. Влезе отново във всекидневната и включи телевизора, за да чуе късните новини. Навсякъде говореха за убийството. Уест се просна на канапето, където я очакваше Найлс. Той обичаше собственицата си и търпеливо чакаше реда си, докато телевизорът съобщаваше новините за зловещата смърт в града.
— Смята се, че още един бизнесмен, пристигнал в града по работа, се е оказал на „подходящото място в подходящото време“ — каза Уеб пред камерата.
Уест се почувства нервна, изморена и отвратена в същото време. Не беше доволна и от Найлс. Докато я нямаше, пак се бе катерил по библиотеката. Винаги го хващаше. Пък и не беше трудно. Той просто скачаше нагоре, достатъчно нависоко, за да събори няколко книги и една ваза. Също и рамкираната снимка на баща й, но на Найлс очевидно не му пукаше. Проклета котка. Мразеше я. Всъщност мразеше всички.
— Ела тук, сладурче — повика го тя.
Найлс замърка, защото знаеше, че това ще й достави удоволствие. Вършеше работа всеки път. Найлс не беше глупав. Когато погледна към жената, която се грижеше за него, той се постара очите му да изглеждат много сини и сърдити. Собствениците на котки си падаха по такива неща. Както и очакваше, тя го грабна и го погали. Найлс беше щастлив.
Уест обаче не. На следващия ден, когато отиде на работа, Хамър я чакаше и очевидно всички знаеха за това. Уест остави закуската си, без дори да отвори плика. Просто захвърли всичко и забърза по коридора. Влетя във външния офис на шефката си и й се дощя да покаже на Хорджис среден пръст. Той страхотно се наслаждаваше на реакцията й, че е повикана по този начин.
— Позволи ми първо да й звънна — каза Хорджис.
— Позволи ми да ти позволя — саркастично отвърна Уест, без да прикрива лошото си настроение.
Хорджис беше млад и с обръсната глава. Защо го беше направил? Скоро щеше да си мечтае за коса. Да копнее за нея. Да гледа филми, където играят хора с много коса.
— Тя ще те приеме сега — съобщи Хорджис, като затвори телефона.
— Сигурна съм — отговори Уест с язвителна усмивка.
— За бога, Вирджиния — започна Хамър в момента, когато Уест влезе.
Началничката държеше сутрешния вестник и нервно се разхождаше. Хамър рядко носеше панталон, но днес бе обула. Костюмът й беше тъмносин, а под него носеше риза на бели и червени райета. Обувките й бяха от мека черна кожа. Уест трябваше да признае, че шефката й изглежда страхотно. Хамър можеше да покрива или показва краката си, без някой да се замисли за пола й.
— И сега какво? — заговори Хамър. — Четирима бизнесмени в продължение на четири седмици. Отвличания, при които убиецът си променя решението и изоставя колите? Обири? Странен символ с формата на пясъчен часовник, нарисуван със спрей върху слабините на жертвите? Марка и модел, имена, професии… Всичко, освен снимките от местопрестъплението е отпечатано тук и цял свят може да го види!